СДЕЛКАТА

Димитър обичаше есента. Дните ставаха по-хладни, небосклонът се избистряше озарен от езерна синева, дърветата пламваха като факли, листата на дюлите, ябълките и кестените се нашарваха, а гроздето натежаваше от дъхав сок.
Сутрин, преди да отключи дъбовата врата на ателието, Димитър заставаше на прага и поглеждаше към отсрещните хълмове, чиито борови гори го зареждаха със сила за работа. Откакто дойде в балканското градче, животът му се промени. Потъна в ромола на планинския поток, който се спускаше през площадчето и пееше и денем и нощем.
Преди две години го съкратиха. Беше офицер. Надя, жена му, го напусна. Върна се тук, в бащината си къща, постегна я. Още като дете се увличаше по дърворезбата. С часове дялаше от дървото животни и цветя. Дървото дишаше и тръпнеше в ръцете му като млада невеста.
Направи олтара на новопостроения храм “Свети Георги”, резбова таваните в старото кметство, където е историческият музей. Започна да изографисва и икони. Нае ателие на улица “Търговска”, между магазините и работилничките на занаятчиите, които правеха сребърни и златни накити, съдове от кована мед и керамика.
Колкото повече работеше, повече се увличаше и често последен затваряше ателието си. А вечер в съня му се виеха гранки и винетки, които вплиташе в дърворезбите си. Сега разбра какво значи божа дарба, също като жаждата в зноен ден. Пиеш, пиеш и все не можеш да се напиеш.
В началото на есента взорът се рее, десницата укрепва, а на сърцето става леко, сякаш лети високо в небето.

Димитър отключи. Вратата изскръца сякаш тихо възкликна. Влезе вътре, отвори широко прозореца, който гледаше към улицата, облече синята престилка и седна зад дъбовата маса. Днес трябваше да довърши иконата на Света Богородица. Беше му я поръчал Драголов, собственикът на хотел “Чинар”, щял да я дари на манастира и искаше да е голяма, тежка, изписана по каноните на православната вяра.
Както работеше приведен, долови шум от улицата. Сигурно пак беше група чужденци, дошли да разгледат градчето. Спря, надигна се от стола и надникна през прозореца, за да види коя е екскурзоводката. Искаше му се да е Нели. От две седмици не беше я виждал и вече я очакваше с нетърпение. Когато я съзря сред пъстрата група от възрастни туристи, ръката му омекна, а по лицето му се разля руменина.
Нели беше двайсет и шест или двайсет и осемгодишна, дребна, подвижна като планинска пъстърва. Кестенявата й коса галеше раменете й, а бадемовите й очи, светеха като седеф. Бялата й рокля откриваше загорелите й от слънцето крака. Тя будеше у него вълнение, като бълбукащ минерален извор. Не можеше да скрие, че е влюбен в нея, а и тя не беше безразлична към него. Видя я за първи път преди година. Тогава Нели дойде в градчето с една група германски туристи. Съвсем неочаквано надникна в ателието му и го попита:
– Може ли да влезем и да разгледаме?
Димитър ги покани и германците прецизно разгледаха иконите. Преди да си тръгнат, си купиха икони и пластики. Оставиха му доста пари.
Оттогава Нели често водеше чужденци в градчето и не пропускаше да им покаже ателието на Димитър. Идваха шведи, испанци, гърци. Един англичанин дори му предложи да направи изложба от негови икони в Англия.
След като разглеждаха ателието, Нели казваше на чужденците да се разходят половин час из Търговската улица, а тя и Димитър сядаха в кафенето на бай Васил “До чучура” , отсреща, за да изпият едно турско кафе, сварено на пясък.
Нели беше завършила английска и немска филология.
– Езиците ми се удават. Винаги съм учила с лекота – казваше тя. – Харесва ми да съм екскурзоводка. Непрекъснато пътувам, срещам различни хора.
– А аз, когато докосна длетото, душата ми литва. В ръцете ми дървото е като дете и очаква да види в какво ще се превърне.
Димитър не беше много сигурен дали Нели разбира какаво й казва, но тя го гледаше възхитена и леко отворените й устни имаха чудния цвят на азалия. Димитър искаше да й каже, че е решил да я извае, но не смееше.
И сега Нели пак се изправи в рамката на вратата и звънкият й глас литна като медена камбанка.
– Здравей, приемаш ли гости?
– Разбира се. Влизайте, имам нови икони и нови резби.
Групата днес беше от Австрия. След като разгледаха всичко, някои извадиха пари и започнаха да купуват.
– Пак спечели – забеляза Нели.
Австрийците се пръснаха като есенни листа по Търговската улица, а Нели и Димитър влязоха в кафенето на бай Васил. Бялата й рокля трептеше като лилия и Димитър вече беше решил да й каже, че често мисли за нея и има сериозни намерения.
Нели опита глътка от гъстото кафе и го погледна.
– Митко, отдавна искам да ти кажа нещо – започна тя.
Димитър трепна, усети, че се изпотява. Понече да я прекъсне, да й каже, че и той си е мислел същото, но само преглътна, защото устата му пресъхна от вълнение.
– Имам една идея – продължи Нели. – Често идвам при теб, чужденците харесват твоите икони и резби, купуват ги…
– Да, така е.
– И то на добри цени – добави Нели. – Ще водя всички групи при теб, но нали нямаш нищо против да делим парите от продажбите…
Нели се усмихна.
Димитър наведе глава. Това ли е искала отдавна да му каже? Той остави чашката с кафе. Отсреща се чернееше отворената врата на ателието, а на дъбовата маса го очакваше недовършената икона на Света Богородица.

Георги Михалков

София, 10. 09. 2002 г.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: