ОНОРЕ ДЬО БАЛЗАК /Тур,1799 – Париж,1850/

ОНОРЕ дьо БАЛЗАКЖивот и творчество: Импозантната фигура на Балзак се извисява над целия ХІХ век. Този човек е бил журналист, провалил се е като индустриалец, не е успял да се реализира като предприемач, но за двайсет години е създал почти сто романа. Макар че продължително време е бил преследван от многобройните си кредитори той успява да се наложи в обществото по онова време и да си осигури прозвището “дете на века”, с което е известен до днес. Така Балзак приживе си създава известност както на човек на действието, така и на неуниващ мечтател, непрекъснато нараняван от роящите се в новоучреденото гражданско общество противоречия.
Балзак често се позовава на два свои кумира: трона и олтара, но Юго в речта си, произнесена на погребението му го определя като “писател-революционер”, т.е. творец внесъл коренен обрат в развоя на литературата. Съвременниците му го възприемат като “реалист”, но Бодлер го приветства като отдаден на своите грандиозни видения фантазьор. В творчеството му се вписват всички динамични и критични напрежения /тенденции/ на времето му. Именно те го зареждат с живот и превръщат неговото амбициозно художествено начинание “Човешката комедия” в шедьовър на европейската литература.
Баща му Бернар Франсоа Балса е бил имперски чиновник, син на Великата френска революция. На 51 години той свързва живота си с деветнадесет годишна девойка – този странен за онова време брачен съюз може да се приеме като изходна точка за формирането на Балзаковия роман. Наистина още в ранните си романи Оноре подхваща историята на нещастно омъжените жени и прави проникновени анализи на семейния живот, на разпада на връзките в семейството.
Ако бащата е изповядал либералните идеи и посрещал с доверие прогреса в обществото, майката не обичала особено много “наложените” й деца, отрано се затворила в себе си, предпочела тъгата на самотния живот. Тъй като семейството следвало “маршрута на назначенията” на Бащата, детето Оноре се ражда през 1799 година във френския град Тур. Така че той не е здраво свързан с родното си място и ще опознае родната си област Турен като зрял мъж.
Отначало го дават на дойка, а след това го затварят в колежа Вандом от осем до четиринадесет години. Така ,че Оноре запазва малко щастливи спомени от детството си. На същата участ са обречени и двете му, по-късно родени сестри – Лора се появява на света през 1800, а Лоранс – през 1802 година.
От 1814 година семейство Балса заживява в Париж, където Оноре постъпва в престижния лицей, който днес е известен с името “Карл Велики”. Междувременно се ражда едно извънбрачно дете, плод на извънбрачна връзка на майката. По-късно авторът на романа “Физиология на брака” ще се осмели да изкаже предположението, че страданията в трудния брачен живот често пораждат прелюбодеяния.
Според бащата синът му Оноре трябва да се подготви за нотариус. Но след като завършва следването си по право непокорният юноша решава да стане писател. Така Балзак скъсва едновременно с една утвърдена тогава представа за еснафско преуспяване и със собственото си семейство, след като решава сам да изгради кариерата си. По онова време той е “левичар”, белязан е от прочита на трактатите на англичанина Джон Лок и от материализма отстояван в тях. Той проявява интерес и към социалните идеи на Сен Симон. Изборът му го обрича на мизерно съществуване. Балзак се настанява в една мансардна стая на улица Ледигиер в Париж и се самообрича на упорит труд. По-късно той пренася опита си на млад “труженик на перото” в романите си. На двайсет години той вече е опознал живота на бедния студент и на твореца, който сам търси себе си.
За да се постигне успех в литературата през 1820 година е трябвало да се поставя в театъра, да се съчинява поезия или да се пише история. Балзак се опитва да напише една трагедия, “Кромвел”, но провалът му е пълен. За да се изхранва той започва да пише романи за забавление на читателите в първите публични библиотеки. Публикува под различни псевдоними предимно анти-романтични и сатирични романи: “Жан Луи”, “Наследницата на Бираг”/1822/. От псевдонимите, които си избира младият писател Балзак личи, че държи да подчертае благородническия си произход: Орас дьо Сент-Обен, лорд Р’Уон.
В личния му живот динамиката на събитията е невероятна: двете му сестри се омъжват. Лоранс, по-малката и предпочитаната от Оноре, умира изоставена през 1825 година, след като преживява ада на един мъчителен брак. Самият Оноре става през 1822 година любовник на Лора дьо Берни, много по-голяма от него, която за известно време ще бъде всичко за него – майка, метреса, предводителка в светското общество, финансова опора в рискованите начинания, които той неразумно предприема. Ако госпожа Балзак е била първата “тридесетгодишна жена”, която той среща в живота си, госпожа дьо Берни се превръща в прототип на всички жени, които населяват романния свят на Балзак, зрели жени, често разочаровани, които се влюбват– след като вече са поживели – в млади момчета и ги посвещават в живота: такава е госпожа дьо Мортсо (“Лилията в долината”, Le Lys dans la vallée) или госпожа дьо Баржьотон ( “Изгубени илюзии”, Illusions perdues).
Благодарение на постоянното брожение в собствената му съдба, което се пренася в света на романите му, Балзак /и това е псевдоним, който не е изследван, и все още е напълно неясен/ пренася в творчеството си теми от личния живот: “Анет и престъпникът”, Annette et le Criminel (1823), “Полковник Шабер”, Colonel Chabert (1832) и най-вече “Ван Клор”, Wann Chlore (публикуван през 1825 година), чиято героиня предизвестява всички образи на девойки в следващите романи на Балзак.
По подобен начин в романа “Последната фея”, La Dernière Fée, се очертава една структура, която ще бъде често експлоатирана в фикционалния свят на Балзак – структурата, която пресъздава напрежението между идеала и действителността, в която често се появява като протагонист младеж разкъсван между жена без сърце и жена-ангел.
Макар че първите изяви на Балзак в литературата са неуспешни, те имат значение като подготвящи по-нататъшната кариера на писателя експерименти.
Балзак се стреми да придобие власт и да спечели пари. Той се впуска в “далаверите”: печатница, леярна за букви. През 1828 година преживява първия си крах. По същия модел ще протекат и следващите му провали, тъй като Балзак през целия си живот непрекъснато замисля най-необичайни проекти – от отглеждането на ананаси край Париж до извличането на сребро от мините в Сардиния, разработени през Античността и естествено изоставени, тъй като били още тогава изчерпани.
Така му се налага да се върне към литературата. Този път Балзак опитва с един исторически роман (възходил на мода жанр през епохата на романтизма благодарение на английския романист Уолтър Скот), “Последният Шуан”, Le Dernier Chouan, в който той пресъздава войните, които се водят в Западна Фрпанция по време на Великата революция /1789/. Той създава една антилиберална представа у читателите за контрареволюционните бунтове във Вандея /?/. Той пише и едно почти социологично есе със заглавието “Психологията на брака”, La Physiologie du mariage, в което описва с много хумор брачната институция, макар че загатва сериозността и трагичността заложени в избраната тема.
Накрая, в навечерието на Юлската революция /1830/, ще се появят първите “Сцени от частния живот”, които романистът ще подпише с псевдонима Оноре дьо Балзак. С тях писателят ще си създаде известност като познавач на душата на жената и на атмосферата в брачния съюз.
Балзак става журналист в екипа на Емил дьо Жирарден и завежда рубриката “Писма за Париж”, «Lettres sur Paris» на вестник “Крадецът”, Le Voleur. Тогава в Париж се заражда модерната журналистика и Балзак никога няма да изостави този свой ангажимент на второ място. Дейността му като журналист ще съпътства цялото му творчество, привързва го към динамиката на текущите събития и му помага да размишлява върху политическите му предпочитания / той се обръща към легитимизма през 1831 година/. Журналистическите ангажименти му помагат да си изработи собствен почерк и да покори бързо висшите сфери на парижкото светско общество. Следващият роман на Балзак, който е явно предизвестие на бъдещите му успехи, е “Шагреновата кожа”, La Peau de chagrin /1830/ – философски роман, който е отбелязан от най-влиятелните рецензенти в специализираната преса на Париж.

Според тогавашните светски представи, според собственото му желание, Балзак е вече преуспяващ писател след трийсетгодишната му възраст. Мечтите му за приобщаване към аристократичното общество и за всеобщо признание са толкова настойчиви, че го подтикват да посещава усърдно светските салони и да пожелае за метреса маркиза дьо Кастри.
Новата му репутация на познавач на женската душа му донася през 1832 година първото писмо от непознатата обожателка, което е подписано с поетичното прозвище “Чужденката”. По-късно се оказва, че това е полската графиня Ева Ханска, омъжена и живееща в Украйна. Това е началото на една романтична връзка, който трае чак до смъртта на писателя.
След първите успехи Балзак заживява в разкош, облича се като денди, макар че е твърде пълен, прахосва пари без да се съобразява, че това са авансови хонорари за романи, които трябва да напише. След това се захваща да ги пише като понякога му се налага да стои в продължение на осемнадесет часа над писалищната маса. Опитва се да надбяга времето, да въплъти илюзията си, че може да заживее като истински аристократ.
Балзак е наистина ревностен труженик на полето на литературата. Пише по осемнадесет часа, пие огромни количества кафе, през 1832 година се озовава на прага на психическото разстройство. До голяма степен автобиографична творба романът му “Луи Ламбер”, Louis Lambert, възпроизвежда тази драматична криза, през която преминава неуморния писател. Луи е лесно раним интелектуалец, често подвластен на екзалтации, с романтична душа и крехка психика, който умира като жертва на дълбоко умствено разстройство.
Романите следват един след друг, писателят понякога успява да издаде три романа в една година. Те изграждат митологията на Балзак и пресъздават неговите странни възгледи за века, в който живее. След “Луи Ламбер” през 1833 година се появява през 1833 година романът-утопия “Селският лекар”, Médecin de campagne. Двата романа разработват сродна тематика: стремежът към организация като начин да се обезвредят разрушителните сили на желанието; колективното действие като начин страстите у човека да бъдат превъзмогнати чрез въвеждането на ред в обществото. Според Балзак Великата революция не е премахнала несправедливостите и не е изравнила неравенствата, а, напротив, ги е задълбочила. Тя е прогонила много хора по периферията на обществото, превърнала ги е в маргинални люде или в аутсайдери. Писателят обръща особено внимание на “популярните” герои, престъпниците принудени от мизерията, младите хора без бъдеще и жените превърнати в безправни деца, инфантилизирани, от законодателството на Наполеон.
Съвременният свят се оказва изключително суров. Той обрича на тежки страдания както мъжете, така и жените. Либерализмът се оказва лъжа, която насърчава нарастването на егоистичните амбиции и развихрянето на интересите. Селският лекар, Бенасис, е една ранена душа, която, тъй като е страдал като индивид, е способна да разсъждава по критичен начин за обществото, в което се намира. Най-романтичната склонност у Балзак е да поддържа тезата, че страданието изгражда самосъзнанието и съвестта. Отзвук на тази му склонност е романът му “Търсене на абсолютното”, La Recherche de l’absolu, в който се проследява търсенето на един гениален луд залутал се в “реалния” свят.
Романистът се привързва все повече към реалния свят. Появяват се първите романи-сцени от живота в провинцията. През 1833 година се появява романът “Свещеникът от Тур”, Le Curé de Tours, а на следващата година излизат “Йожени Гранде”, Eugénie Grandet, и “Великият Годисар”, L’Illustre Gaudissart, които принадлежат към упоменатия па-горе дял на “Човешката комедия”.
Балзак пише все по-бързо и издава все по-често. Между отделните му романи се забелязва очевидно сродство. През упоменатата вече 1833 година той решава, че е възможно да се връща към персонажите, чиято съдба е очертал в предишните си романи. Ражда се, според него, “гениалната” идея, която ще му позволи да демонстрира единството на това, което, в същия порив, се превръща в всеобхватна фреска на модерния свят. В романа “Дядо Горио”, Père Goriot (1834-1835), Балзак прилага за първи път нововъведението, чиито последствия ще са основополагащи за възникването на “Човешката комедия”.
Междувременно, докато започва връзката му с госпожа Ханска (той отива да срещне с нея през 1834 година в Женева, а през 1835 година те се срещат във Виена), Балзак продължава да се среща с графиня Висконти. Като продължава “да си върти далаверите” той си купува един вестник “Хрониката на Париж”, La Chronique de Paris.
Бълзак продължава да пише в такъв ритъм, че се поболява. След публикуването на “Лилията в долината” през 1836 година, той става жертва на атака. Годината е мрачна за него: докато пътувал из Италия, Балзак научил за смъртта на госпожа дьо Берни, любимата жена, която той наричал интимно “Делекта” / «Dilecta»/. Вестникът на Балзак “Хрониката на Париж” фалира и собственикът е принуден да се защитава в тежък съдебен процес/?/ заведен от издателя му Булоз.
В края на 1836 година Балзак се впуска в нова журналистическа и литературна авантюра. Той публикува в дванадесет части романа си “Старата мома”, La Vieille Fille, във вестник “Пресата”, La Presse. Така той полага началото на “романа в подлистник” и доказва, че не е склонен да стои настрани от нововъведенията на епохата му. До края на живота си този човек е живял със самочувствието на писател, журналист и печатар.
Раждането на “романа в подлистник”, нова опора за една нова публика, съвпада с овладяването на жанра, който “експлоатира” този писател – Балзаковия роман. То открива новото, последно “превъплъщение” на Балзак и подхранва един от най-известните му романи – “Изгубени илюзии”. В него той пресъздава изпитанията, през които той е преминал наскоро като писател: могъществото на пресата и решаващата роля на общественото мнение, с което всички вече трябва да се съобразяват; превръщането на литературата в индустрия и търговия; разпространяването на идеите като стоки, появата на търговията с продукти на интелекта.
Създаването и публикуването на “Изгубени илюзии” се разпростира върху близо седем години (1837-1843). Това означава, че динамиката на творческата дейност на романиста Балзак спада. От 1837 година до смъртта му /1850/ писателят успява да завърши повече от 23 романа. Той опитва шанса си в театъра, опитва се отново да си купи “свой вестник” – “Парижкото списание”, La Revue parisienne (три броя).
Романите, които Балзак създава в края на живота си са особено радушно възприети от следващите поколения: от “Цезар Бирото”, César Birotteau(1837), до “Братовчедката Бета”, La Cousine Bette (1846) и “Братовчедът Понс”, Le Cousin Pons (1847). В промеждутъка от време се появяват романите “Една тъмна афера”, Une ténébreuse affaire, “Мемоарите на две младоженки”, Les Mémoires de deux jeunes mariées (1841) и “Величието и падението на куртизанките”, Splendeurs et misères des courtisanes. Те предизвестяват залеза на един свят, който през романтическата епоха с двете си лица, денят и нощта. Този свят вече се свързва с мрака на нощта, в който потъва безвъзвратно.
След като овладява изкуството на романа Балзак монтира един превъзходно действащ романен механизъм /организъм/. В един договор, който се появява през 1841 година, е вписано заглавието “Човешката комедия”, La Comédie humaine. През 1842 година Балзак съчинява предисловието на романната поредица, в което изяснява организацията й. Едва през 1845 година той изработва цялостния план /каталога/ на “Комедията”: 137 романа, близо 2000 действащи лица (46 романа са разработени като проекти, но не са разработени).
Междувременно, след смъртта на съпруга на госпожа Ханска, мечтата, която Балзак подхранва в себе си в продължение на седем години, се оказва осъществима. През 1843 година той заминава за Санкт-Петербург, за да се срещне със своята възлюбена като загърбва неприятностите, които го преследват. Сред тях е и заплахата да наложат запор на имуществото му. След завръщането си той се отдава отново на писането, избягва да мисли за дълговете си, бърза да изпревари времето. Лекарят открива, че е заболял от хроничен менингит. Балзак пътува често из Европа заедно със своята Чужденка, от която се надява да придобие дете (но госпожа Ханска, която през 1846 година е вече на 45 години, не може да износи бременността си). През последните две години на живота си Балзак е разкъсван между работата си във Франция и пътуванията си до Украйна.
Революцията, която избухва през февруари 1848 година в Париж, пробужда у него само отрицателни нагласи. Той кандидатства за овакантеното от Шатобриан кресло във Френската академия, но успява да спечели само два гласа. Сключва брачен съюз с госпожа Ханска на 14 март 1850 година в Украйна.
В края на юни той вече не е в състояние да пише. Връща се в Париж изтощен и издъхва на 18 август. Юго прознася хвалебствена надгробна реч на погребението му в гробището на Париж Пер Лашез. Във “Видяни неща” той предава кратката размяна на реплики с Министъра на вътрешните работи: “Той ми каза: Той беше забележителен човек! – Аз му отговорих: Той беше гений!”
Балзак е откривателят на романа за съвременния свят, т.е. на коренно променения след Великата революция свят. През целия ХІХ и по-голямата част на ХХ век френските и чужди романисти са се самоопределяли като са се съпоставяли с “Балзаковия образец” за роман. Балзак въвежда системното изложение на човешките и социалните проблеми в романа и се обявява срещу “мозаичното” повествование. Той претендира, че свързва фикционалния свят на романа с най-новите постижения в социалните и хуманитарни науки.
Балзак иска да направи опис и да класифицира човешките видове така както химикът Кювие и естествоизпитателят Жофроа дьо Сент-Илер описват и подразделят животинските видове. Той налага убеждението, че социалното тяло е подобно на животинската фауна. Балзак е убеден, че трудът на писателя включва двата фундаментални ангажимента на учения – подробното описание и задълбоченото обяснение: “Обществото би трябвало да съдържа в себе си причината за движението /развоя/ си” – твърди той в предисловието на “Човешката комедия”.
Средата, в която писателят осъществява замисъла си, е историческата социална действителност. Романтик по нагласа Балзак знае, че след Великата революция всеки човек, велик или обикновен, се носи на кораба на историята. Историята моделира пределите, в които протича участта на всеки един от нас. Тя предразполага душите да направят избора в живота, който всеки човек счита за изцяло индивидуално начинание. Тя се развива напред, т.е. в развитието й има определена посока: описанието на миналото помага за опознаването на настоящето, служи на предвиждането на бъдещето. Историята, мозайка от текстове, е наистина крайната цел, по която се ориентира поетиката на Балзак. Този писател се представя като “завършен и верен на истината историк”, като “повече историк, отколкото романист”, но убеден, че винаги ще има успех, дори тогава, когато историята търпи провал. “Аз свърших повече от историка, тъй като съм по-свободен”- заявява Балзак. Той твърди, че неговата амбиция като романист е да направи подробно описание на френското общество като съвестен “секретар” на това общество.
Историята е навсякъде, независимо дали е обърната към близкото минало /Наполеоновата епопея и Реставрацията/, към настоящето /Юлската монархия/ или към малко по-далечен период /войните във Вандея/. Тя присъства в съдържанието, във формата и в динамиката на текста. Най-доброто средство, чрез което тя може да се възстанови и пресъздаде е романът, защото романът, благодарение на Балзак, се превръща във всеобхватен жанр, в който се влива всичко – “инвенцията, стилът, мисълта, знанието, чувствата” /”Провинциалната муза”, La Muse du département/. Романът може да бъде истинска равносметка, тъй като е гъвкав, стоящ близо до действителността и реещ се в селенията на фантазията, универсален и относително тясно специализиран жанр. Той може всичко да изкаже и всичко да изясни, да конкурира не само службата “Граждански регистър”, но и науката, тъй като използва аналогиите и дедукциите като нея, като нея е привързан преди всичко към истината.
В предговора на романа “Изгубени илюзии” Балзак твърди, че “всеки роман е само една глава от великия роман на Обществото”, т.е. чийто автор е Обществото /затова Балзак изписва думата с главна буква/. Организацията на цялото, формирано от неговите романи, би трябвало да бъде съвършен инструмент за всеобхватно изразяване на реалността. Той притежава цялостно философско виждане за живота, в което доминира идеята за необходимата концентрация за избухването на енергията.
Според Балзак всеки индивид притежава в действителност известно количество енергия, което бива използвано от действието или волята. Независимо дали се изразходва вътре в човека или във външния свят, желанието води човешкото същество /или битие/. Тази силно въздействаща идея не позволява на Балзак да изгради творбата си върху нестройна концепция. Когато разсъждава той мобилизира големи общности, позовава се на всеобхватни движения, задвижва чрез могъщото си въображение грандиозни структури. “Човешката комедия” представлява всъщност системно изложение на неговата философия. През 1833 година той изнамира похвата “повторно връщане към участта на определен кръг персонажи”, който започва на действа в импозантната му романна поредица след появата на “Дядо Горио”.
През 1834 година Балзак уточнява подредбата на частите в “Човешката комедия”. Той решава, че тя трябва да се състои от три части: “Изследвания на нравите”, «Еtudes de mоеurs», “Философски изследвания”, «Еtudes philosophiques» и “Аналитични изследвания”, «Еtudes analytiques».
През 1835 година, когато търси заглавие за всеобхватната романна поредица, Балзак се замисля да я назове “Социални изследвания”. Едва през 1842 година му хрумва заглавието “Човешката комедия” и съчинява предговора към поредицата, в който разяснява замисъла си на читателите.
Това заглавие, издаващо извънмерна амбиция, напомня, че светът е един огромен театър, в който хората изиграват, добре или зле, своята роля преди да умрат. Заглавието означава творението като фиктивен /фикционален/ модел, благодарение на който романистът прониква в механизма на този театър и го разкрива. Защото облогът, който той трябва да изпълни е да демонтира и демонстрира, т.е. да излага на показ по пробуждащ страстни вълнения начин театъра на живота.
Според първоначалния замисъл на автора “Изследванията на нравите” трябва да представят “всички социални последствия”, да очертават “историята на човешката душа като разплитат всяка нейна фибра”. След това трябва да се разкрията причините и следствията във “Философските изследвания”, в които ще се изясни “от къде произлизат чувствата, върху какво се гради животът”. Балзак има намерението да посвети “Аналитичните изследвания” на изследването на принципите /?/. След като изгражда постройката на “Човешката комедия” Балзак сякаш замисля нов сборник с приказки, който би могъл да се озаглави “Хиляда и една нощи на Запада” /хрумване на самия Балзак/.
Мечтата на романиста Балзак “Човешката комедия” да се възприема като “Хиляда и една нощи на Запада” трябва да се приема сериозно. Наистина да вникнеш в “Човешката комедия” означава да прекрачиш прага на портала отвеждащ към страната на магията: от отдалечената френска провинция изникват реални и фантастични силуети, във висша степен индивидуализирани и все пак типични. Млади амбициозни хора, които скъсват с монотонния провинциален живот след като се поддават на миража да завладеят Париж. Млади момичета, които вехнат и чезнат край обезумели лихвари и чудовищни старци. Жени на тридесет години, които разполагат с изумителни душевни резерви за да обичат и бъдат обичани. Самотници и почитаеми благородници изгубени сред спомени за други времена. Изпаднали в отчаяние филантропи, които търсят мрака и тишината.
Зад затворените капаци на прозорците, в подробно описани отвътре жилища –тъй като, според Балзак, домът говори много за обитателите му – се завързват, разгръщат и развързват драматични конфликти, подмолно действат злобата и ненавистта и се развихрят неудържими страсти.
Ако открехнем друга врата откриваме провинцията, обременена от борби за наследства, от настървението да се трупат пари, изпълнена със сумрачни съдби и придобити по съмнителен начин състояния. Там атмосферата е напълно различна от кипежа на бурно разрастващия се град Париж – градът изпълнен с най-различни изкушения, с всякакви възможности за осъществяване и с най-различни препятствия и ограничения. Под перото на Балзак столичния град придобива заробващия чар на упойващата магия. Той се превръща в града-ад, в който се претопяват стойностите на хората и вещите, из който се въртят в опияняващ танц най-красивите жени и се перчат най-изтънчените, облечени по модата “денди” мъже. В Париж господства богът на златото, който е благосклонен само към предприемчивите и хищни “акули”, т.е. лихварите, търговците и фабрикантите.
Ч о в е ш к а т а  к о м е д и я / проект – 140 романа;осъществени -97/: т р и ц и к ъ л а
Е т юд  и  н а н р а в и т е:1/ Сцени от частния живот:  “Домът на предящата котка”,  “Вендета”,  “Съпружеско съгласие”, “Гобсек”/всичките през 1830/, ”Тридесетгодишната жена”/1831-1834/,  “Полковник Шабер”/1832/, “Изоставената жена”/1832/,  “Д я д о Г о р и о”/1834-1835/, “Брачен договор”/1835/, “Дело за опека” /1836/,  “Дъщеря на Ева”/1838/,  “Беатрис”/1839/./ тук проектираните романи са 32, от които само 4 си остават проекти/.

2/ Сцени от провинциалния живот: “Еужени Гранде”/1833/, “Лилия в долината”/1836/, “Старата мома”/1836/, “Музей за антики”/1838/, “И з г у б е н и и л ю з и и”/1843/, “Провинциалната муза”/тук проектът е да се напишат 17 романа, от които 6 остават ненаписани/

3/ Сцени от парижкия живот: “Историята та тринадесетте”/1835/, “Историята на величието и падението на Цезар Бирото”/1837/, “Банкерската къща Нюсенжен”/1838/,  “Блясъкът и нищетата на куртизанките”/1848/,  “Принцът на бохемата”/1840/,  “Братовчедката Бета”/1846/. /Тук са проектирани 20 романа, 6 от които остават неосъществени/

4/Сцени от политическия живот: “Епизод от времето на терора”/1831/, “Една тъмна афера”/1841/, “Обратната страна на съвременната история”/1847/. /Тук са проектирани 8 романа, от които 4 остават ненаписани/.

5/ Сцени от военния живот: “Шуаните”/1829/, “Страст в пустиня”/1830/./ Проектирани са 23 романа, написани са само 2./

6/ Сцени от селския живот: “Селският лекар”/1833/, “Селският свещеник”/1839/./Тук проектираните романи са 5, от които неосъществени остават 2/.

Ф и л о с о ф с к и е т ю д и: “Палач”/1830/, “Ш а г р е н о в а к о ж а”/1831/, “Еликсир за дълголетие”/1830/, “Червената страноприемница”/1831/, “Неизвестният шедьовър”/1831/, “Луи Ламбер”/1832/, “Търсене на абсолютното”/1834/, “Примиреният Малмот”/1835/. /Тук са проектирани 27 романа, само 5 си остават проекти/.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: