Типове текстове

Наративните текстове са речеви продукти, проследяващи развитието на някакво събитие. Те са обикновено текстове със сюжетна основа – разкриват някаква “история”, показват как дадена случка “се случва”. Да се разкаже нещо, означава да се проследят последователните етапи на “ставането” на дадено нещо. Най-същественият белег на разказването следователно е представянето на определена съвкупност от действия и състояния с оглед на протичането им във времето. Минималната разказна структура се опира на поне две свързани действия, едното от които е по-рано, а другото по-късно.

Разказването е с необикновено широко приложение в речевата практика на индивидите. За него се говори като за “основно човешко семиотично учение”, “една от най-елементарните потребности на човешката същност”.

Разказването е най-честият начин за предаване и възприемане на познания за нещата, то е най-естествената, най-лесната и общодостъпна форма на излагане на информация. Известно е, че хората по-лесно запомнят положения, които са възприели чрез разказ, отколкото положения, които им се представят като логически изградена верига от факти и аргументи. Причината е, че разказът представя нещата не теоретично, а практически, на базата на конкретния пример, че познанието е “онагледено” чрез действия на конкретни деятели, а мисълта има като опора определена хронология. Този начин на представяне провокира непосредственото “съпреживяване” на нещата от индивида и най-близко съответства на личния му жизнен опит. Разказването освен това е приложимо във всякакви ситуации и е удобно за осъществяване на най-широк кръг комуникативни цели. При това то се проявява в множество жанрови форми.

Всички тези факти обосновават идеята за централността на разказването като начин за организация на човешкото познание и взаимодействие. За разлика от разказването, дейности като дескрипция, аргументация, информиране, самопредставяне, изразяване на отношения и чувства не са достатъчно мощни процедури, за да обемат изцяло човешкия опит и човешката памет, да кодират безизключително вижданията на хората за света. Тези начини за споделяне на познание са определящи в изграждането на много по-малки групи текстови жанрове, при това имащи специализирана употреба и използвани в определени типови условия.

Привилегированото положение на разказването спрямо останалите познавателни дейности дава основание на редица изследователи да го обособят като самостоятелен тип и да го противопоставят на всички други типове, взети заедно.

Изследването на разказването има дълга традиция и е във фокуса на вниманието на литературознанието, лингвистиката, фолклористиката, психологията, антропологията, историята, теологията. Литературознанието и лингвистиката от 70-те години на ХХ век насам отбелязват значителни успехи в областта на наративния анализ.

Изграждането на един цялостен текст като наратив почива върху преобладаването в него на минимални тематични фрагменти (микротек-
стове) с повествователен характер. Дори и най-краткият разказен продукт се изгражда чрез оформяне на поне един микротекст повествование в него. По-големите разказни форми съдържат по-голям брой микротекстове, сред които доминират тези от повествователен тип. Възможно е целият наративен продукт да се изгради от микротекстове повествования; по-вероятно е обаче той да включва и части с друга функционална натовареност – описания (на лица, предмети, пейзажи), разсъждения (аргументации на тези), речеви действия на участниците (външни и вътрешни монолози, откъси с диалогичен характер).

Повествованието е специфичен процес на изразяване, при който се оформят и специфични начини на разказване – типове повествования. Разграничават се т. нар. “той”-повествование и “аз”-повествование, с конкретни специфики и вътрешни подразделения.

Характерен белег на повествованието е използването и на различни видове реч. Базова за всяко повествувание е авторската реч. Тя оформя основния комуникативен пласт на разказния текст и въвежда всички други видове реч, които могат да съществуват само вградени в нея. В повествованията с измислени сюжети авторската реч е по същество реч на фикционалния адресант – подставения от автора субект, който “вътре” в текста води повествованието. Алтернативна на авторската е чуждата реч – речта на участниците в случката. Тя се помества в авторската и се проявява в разновидностите пряка, непряка, полупряка.

Изграждането на наратива се опира върху жанровоспецифични строежни компоненти. Широко цитираната структурна схема на разказния текст, предложена от У. Лабов и Дж. Валецки във връзка с устния наратив, включва елементите резюме, ориентация, усложнено действие, климакс, разрешение (развръзка), оценка и кода. Този модел по-късно се модифицира различно. Ясно е например, че само определени повествования имат резюме като първи елемент или че не всяко повествование предлага поява на кода. Затова по-обобщено може да се каже, че разказният текст включва като задължителен елемент повествователен корпус, организиран в основните сюжетни елементи ( завръзка, кулминация, развръзка). Като факултативни, но обичайни единици се появяват уводна и заключителна част. Уводът е с характер на експозиция, придружена в някои случаи от специфично предповествователно встъпление. Заключителната част се оформя обикновено като епилог или като коментар на представената история от гледна точка на разказвача или на слушателите.

2. Видове наративни текстове

Наративните текстове се разделят в групи с оглед на различни критерии. Според реалността на сюжета се различават фактологични и фикционални наративи. Според сферата на употреба се говори за битови, художествени, научни, публицистични, фолклорни, религиозни и др. По формата на речта разказните текстове са устни и писмени, а с оглед на метрическата организация на разказването – прозаични и стихотворни. Според жанровата си форма биват разкази, повести, новели, романи, драми, мемоари, пътеписи, приказки, легенди, митове, предания, притчи, очерци, вицове, басни, епически поеми и песни и др.

 ІІ.Художествени текстове

В групата на художествените текстове   попадат произведенията на художествената литература (т. нар. висока словестност и популярните продукти като екшъни, трилъри, любовни и приключенски романи, романи на ужаса, фамилни саги), произведенията на словесния фолклор (народни приказки, басни, песни, епопеи, вицове, гатанки, предания и т.н.) и митологичните произведения (с известни уговорки).

Светът, който художествените текстове   представят, с някакъв условен, измислен свят, свят вторично създаден и съществуващ изцяло чрез езика. Дори когато става дума за действителни събития, лица, места, времена, това не са реални събития, лица и т.н., а техните образи, пречупени през гледната точка на автора, преведени от една реалност в друга. Фикционалността е един от най-ярките признаци на художествения текст. Макар че има фикционални текстове, които не са художествени, както и художествени текстове с ограничена фикционалност, именно художествената комуникация най-пълно се идентифицира с фикцията. Фикцията е винаги една илюзия, една “като-действителност”, имитативен модел на нещо от реалния свят. С фикционалността е свързан и двуизмерният характер на художествената комуникативна ситуация. Едно първо измерение тук образува реалното продуциране на текста от автора, в реалната негова действителност, и адресирането на речевия продукт към също тъй реален възприемащ, в неговото реално време и пространство. Второто измерение е свързано с появата на фикционалния “аз” като вътрешнотекстов продуцент. Това “аз” е различно от “аз”-а на автора – лице от художествения свят, което “говори” в този свят от името на автора на един също тъй фантазен събеседник.

Обща особеност на художествените текстове е и специалната обработеност на изразната им страна. Това се проявява в подбора на специфични изразни средства, в разширяването и преосмислянето на значенията на думите, в словните иновации, в създаването чрез езика на звукови и зрителни асоциации, в използването на ритмични структури, в прилагането в някои случаи на метрическа организация на изразния план. По тези особености художествените текстове ярко се отличават от текстовете на специализираната реч (публицистични, научни, официално – делови) и от разговорните текстове. В художествените словесни продукти според вида и конкретните им цели е налице специфично групиране и доминация на функции – естетическа (която е основна за текстовете на “високата” литература), поетическа, емотивна, лудическа, хедонистична, познавателна, дидактическа, морализаторска.

ІІІ. Информационни текстове

1. Същност и специфика

Информационните текстове са словесни продукти с доминираща познавателна функция. Тяхната основна задача е да предават фактологични данни и да споделят концептуална информация. Те излагат системни знания в някаква област, анализират определен проблем, осведомяват за актуални събития, за някакви положения. Информационните текстове се извеждат като първи текстов тип в много езиковедски изследвания. Към информационния текстов тип се отнасят преди всичко научните, научно – учебните, научно – популярните, публицистично – коментарните и осведомителните текстове.

2. Видове информационни текстове

 2.1. Научни

Текстовете в научната комуникация предават точна, изчерпателна, логически подредена информация относно реално съществуващ денотат. Прагматическото им предназначение е да поднасят нови знания за избрания обект и да повишават информационния запас на адресата.

Строго научните текстове изпълняват тази задача с терминологична прецизност, като прилагат изследователските методи на определена научна област. Насочени са към специализирана аудитория. Споделят доказателствено познание, затова са предимно аргументативен тип текст. Аналитичното мислене по повод на някакъв проблем често почива върху описание на факти и експериментални данни, понякога и върху повествование за нещо. Затова основни в научните съчинения са аргументативните микротекстови части, значителен дял имат и дескриптивните; повествователните части са по-малко.

Научно – учебните (дидактическите) текстове  са предназначени за обучение. Имат сходни с чисто научните текстове особености, но не се стремят към изчерпателност, снижават абстрактността, ограничават терминологията, наличните термини изясняват или превеждат, за поднасянето на новата информация широко се базират на вече познати факти и на сравнения. В изложението се опират повече на описанието и на описанието на факти, отколкото на аргументацията. Тези специфики все пак варират според характера на аудиторията. Научно – популярните текстове са предназначени да разпространяват научни знания сред най-широк кръг потребители. Представят познанието в достъпна форма и са определено детерминологизирани – използват термини ограничено, като съдържанието им се представя описателно. Изложението силно се опростява и се онагледява с примери, сред езиковите средства вече са допустими емоционални и експресивни елементи, оценъчна лексика, несъобщителни конструкции и др.

2.2. Публицистично-коментарни

Публицистично-коментарните текстове са  предназначени за широк кръг потребители, но с интерес към разискваната тема. Насочени са към въздействие върху възгледите и оценките на адресата. Споделят особеностите от една страна на научните текстове и от друга страна на публицистичните текстове. Съдържателно засягат актуални, социално значими проблеми от областта на политиката, идеологията, икономиката, финансите, обществото, морала, културата. Избраният проблем се третира коментарно – предлага се анализ на факти, мнения, идеи и се извеждат обобщения. Проблемът се поставя ясно, като същевременно открито се изразява позиция за него – на автора, на редакцията, на определена институция. Текстът е от аргументативен тип . Изложението обаче е далеч от строго обективното аргументиране, характерно за научните текстове. Тук аргументацията се прави ангажирано, с влагане на лично отношение. Комуникативно-познавателната стойност на текстовете почива върху логиката на аргументите, от една страна, и върху публицистичния маниер на излагането им, от друга. Тези текстове не само се стремят да докажат поставената тема, но и да убедят в нейната правота. Оттук произлиза и високата манипулативност на разглежданите материали.

Симбиозата между научност и публицистичност определя и спецификата в езиковото оформяне на публицистично-коментарните материали. Характерна е определена мяра на специализирана лексика и термини, но от друга страна се залага на експресивни езикови средства – емоционална лексика, оценъчни изрази, средства на образния език (сравнения, епитети, ирония, метафори, повторения,афоризми), разговорни елементи, първолични форми (“аз”-говорене), специални техники за приобщаване на потребителя (“ние”- и “ти”-говорене), реторични въпроси и други несъобщителни изречения.

2.3.Осведомителни

Осведомителните текстове  са предназначени да оповестяват текуща информация. Битуват в писмена и устна форма във всички сфери на комуникация. Тяхната специфика като част от информационния текстов тип е, че имат чисто осведомителна цел:носят информация за актуални събития или по-общо са насочени към запознаване с конкретни, важни за дадена ситуация на общуване факти. По правило не са обемни.

В широката област на осведомяването функционират най-напред са медийните осведомителни текстове, наричани съвкупно “новинарски”- съобщения, новини, хроники, информационни бележки, осведомителни бюлетини, кореспонденции, репортажи, интервюта и др. После идват справочно-информативните текстове – валутни бюлетини, радио- и телевизионни програми, метеорологични сводки, информации на спортния тотализатор, разписания на влакове, разписи за учебни занятия и др. По-нататък в групата се включват множество документи и официални съобщения от сферата на административното и деловото общуване – официални писма, уведомителни съобщения, декларации, удостоверения, документи за самоличност, дипломи, служебни бележки, обяви, афиши и мн.др. Осведомителен характер имат и текстове, употребявани в междуличностното ежедневно общуване – битови устни съобщения за актуални случки, лични писма, телеграми, домашни уведомителни бележки и др.

Освен еднаквата си информативна функция осведомителните текстове имат и други общи особености – например преобладаването на съобщителни микротекстове в тях, изграждането на повечето по устойчив композиционен модел, следването на определено техническо оформление, придържането към езиковите средства на конкретен функционален стил. Заедно с това обаче те са твърде разнообразна група, в която отделните подгрупи и жанрове показват специфични черти.

 2.3.1. Новинарски текстове

Новинарските текстове се смятат за “каймак” на медийното текстопроизводство, за първични, доминиращи медийни продукти, с голямо място във вестниците и радио- и телевизионни предавания. Третират “твърди” или “меки” новини, реализират се в по-кратки и по-обемни жанрове, без и с анализационен момент, имат общ модел на построяване и са твърде пълно проучени. Свързани са с актуалното житейско време на потребителите на текста, осведомяват за минали или за предстоящи събития, а когато се предава “на живо”, и за случващи се в момента събития. Имат висока социална значимост и важна роля за насочване на общественото мнение, за формиране на отношение и оценка и следователно са силно манипулативни. Манипулативното им действие в типичния случай не е директно, а завоалирано. Отличителен белег на новинарският текст е нехронологичното представяне на фактите в него, постоянното преплитане на времена. В новините следствията редовно се поставят преди причините, има интензивно движение напред-назад във времето, смесено съобщаване на факти от различни времеви зони. Причината за това пренебрегване на темпоралната последователност е новинарската важност. Основен принцип на писането на новини, както е известно, е “най-важното най-напред”. Новинарският текст започва с т. нар. резюме – кратко представяне на основното съдържание на новината. След това синтезирано въвеждане на най-важното в събитието следва разгръщане на информацията в подробности.

 2.3.2. Справочно-информационни текстове

Справочно-информационните текстове се публикуват или се излъчват в медиите, излагат се като самостойни продукти на определени места (по гари, летища, на табла в училища и университети и пр.) или пък битуват като писмени документи (каталози, менюта, касови бележки и пр.); могат да се разпространяват и като автоматична телефонна информация. Тези текстове са официални и повечето са публични.

 2.3.3. Съобщения

Чрез текстовете от типа съобщения кратко се известява за нещо.
Най-ярките представители на жанра са съобщенията за събития. Те осведомяват за предстоящи прояви (спортен празник, тържество, представление, събрание) и са публични, колективни и официални. Излагат се на видно място – на специални табла за съобщения, на входа на учреждение или жилищен блок, или се разпространяват чрез медиите. Спецификата на тези текстове е, че информират за нещо, което е насрочено и ще се състои, независимо дали отделните лица ще прочетат текста или не, ще се отзоват или не. Езиковото оформление на съобщението се осъществява според правилата на официално-деловия стил. В съдържателно отношение текстът трябва да отговори на три въпроса – “какво”, “кога”, “къде”.

Специфичен вид съобщения са уведомителните бележки. Те са кратки текстове с официален или неофициален характер. Дори когато са официални, не се изпращат по пощата, а се предават чрез приносител или се поставят на определени места.
Вид съобщения са и обявите. Те са винаги публични и официални осведомителни текстове. Известяват за продажба и покупка на предмети и имоти, за предлагане и търсене на работа, за извършване на услуги, за курсове, школи, лечение, запознанства и мн. др. Съвременните текстове съдържат цели страници с обяви. Обяви на фирми и граждани се излъчват и по радио- и телевизионните канали, могат да се видят разлепени по автобусни спирки, електрически стълбове, дървета и др.; често се получават “на ръка” или в пощенските кутии.
Типичните обяви оповестяват факт с характер на предложение. Спецификата на обявата като осведомителен текст е, че информира за нещо, което ще се реализира само ако някой прояви интерес.

 2.3.4. Нормативно-документни текстове

Информационен характер имат и някои нормативно-документни текстове, които осведомяват по официален път за определени фактически положения. Сведенията са социално типизирани, а общуването има неиндивидуален характер. Дори когато текстът засяга лица ( напр. диплома, лична карта и др.), той предоставя само официално значима информация за тях. Разглежданите текстове обслужват официално-деловото общуване и споделят функционалните, съдържателно-композиционните и езиковите особености на речевите продукти от тази сфера. Повечето се построяват по строги модели, установени в официалната, правната и административна практика. От официалните текстове с информационна функция са съобщенията, изявленията и декларациите на държавни органи, институции, ведомства, партии, организации по важни актуални въпроси и събития. Такива са също и държавните комюникета и меморандуми, международни договори, конвенции и спогодби. Някои текстове с нормативен характер описват устройствените правилници и организацията на дейността на правни субекти, кодифицират правилата за извършване на определени дейности в тях. Такива са правилниците на различни институции и организации, уставите, хартите ; такава е и конституцията на страната. В административната сфера битуват множество документи с информационен статут. Някои са свързани с действието на правна норма, други са просто служебни документи и формуляри. От този вид са напр. паспартите, визите, различните свидетелства, нотариалните актове, смъртни актове, завещанията, договорите, уверенията, автобиографиите и др.

2.3.5. Епистоларни текстове

Писмото е вид осведомителен текст, чрез който адресатът се уведомява за текущи събития около адресанта, предава се актуална за единия или за двамата информация. Съществува в разновидностите лично, делово, отворено, писмо до медии. Отделните видове писма споделят функционално-стиловите характеристики на различни типове текстове – на разговорните, официално-деловите, на публицистичните.

 2.3.6. Мемориални текстове

В групата на осведомителните текстове попадат и текстовете с мемориален характер – протоколи, паметни записки, търговски дневници, лични дневници, каменни надписи и др. Те архивират информация – за евентуално бъдещо позоваване, като сведение за миналото, за припомняне на минали факти. Повечето текстове са публични, но някои са лични. Някои са регулярни, други се създават по повод на инцидентно събитие.

Най-разпространен вид протоколи са тези, които отразяват хода на заседания, събрания, съвещания.

Паметните надписи от по-старо и по-ново време са предназначени да съхраняват информация, за да се знае и помни. Изсечени върху плочи и скали, те са летописни записи за своето време, за отделни събития и деяния на владетели, изказват принадлежност към делото на исторически личности.

ІV. Апелативни текстове

1. Същност и специфика

Апелативните текстове са речеви продукти с преобладаваща подбудителна функция. В тях чрез пряко обръщение към адресата той се подтиква, подбужда, призовава, моли за нещо. Основната цел на тези текстове е да въздействат върху поведението на възприемащия. Авторът изказва директна волеизява и дава на възприемащия да разбере, че го подканва към определена физическа, речева или интелектуална реакция – да осъществи конкретно действие, да изрази становище, да вземе решение, да поеме определени задължения, да приеме мнение, съвет и др. Понятието подбуда по принцип се схваща много широко – то включва в себе си по-частни понятия като призив, молба, покана, изискване, забрана, заповед и др. Към апелативните текстове се отнасят множество писмени и устни езикови построения от различни сфери на общуването – агитационни и пропагандни материали (политически речи, предизборни плакати, лозунги, манифести и пр.), официално-делови текстове от административната, законодателната и официалната сфера (молби, жалби, призовки, закони, укази, наредби и пр.), други текстове с публичен и личен характер (покани, проповеди, молитви, реклами, тостове, надписи и табели с публичен характер и т.н.) Апелативните текстове се изграждат преобладаващо от микротекстове от типа директиви. Най-честите езикови изразители на подбуда са глаголи с призивна, заповедна или забранителна семантика (моля, призовавам, каня, нареждам, заповядвам, забранявам и под.), конструкции с трябва и следва, изрази с бих и мога за предаване на деликатна молба, повелителни глаголни форми, подбудителни изречения, при някои жанрове – въпросителни и желателни изречения, в устното общуване – подбудителна интонация и др.

Апелативните текстове, които са с характер на служебни или граждански документи, имат строго установен модел на построяване и на графично оформяне.

За повечето подбудителни текстове е характерно придържането към принципите на официално-деловото общуване. На съдържанието им е присъщо обективно излагане на фактически положения, точности яснота на информацията, краткост, стегнатост и еднозначност на изложението. От тази практика се отклоняват текстове извън тясно административната сфера. Текстове, предназначени за лично неофициално общуване, допускат езикови средства от областта на разговорния стил.

V. Прескриптивни текстове

1. Същност и специфика

Прескриптивните (предписващи, инструкционни) текстове напътстват, съветват, инструктират как да се действа в дадена ситуация. Доминираща тук е прескриптивната функция, която е една от разновидностите на по-общата регулативна функция. Адресантът отправя към възприемащия различен вид наставления – изказва препоръки, предписания, дава съвети, указания за начина, по който да се извърши определена дейност. С това той регулира в определена посока поведението на адресата. За разлика от апелативните текстове, които възлагат на адресата преки задължения, прескриптивните не действат задължаващо върху него. Текстът не може да наложи на възприемащия да се съобрази със съответните предписания; дали ще последва, или не дадените инструкции, зависи само от него. Като прескриптивни се определят редица официални и неофициални, писмени и устни текстове. Такива са например административните инструкции и указания (за пожарна безопасност, за охрана на труда и др.), инструкциите за инсталиране и експлоатация на уреди, за боравене с инструменти и препарати, упътвания към лекарства, рецептите, диетите, моралистичните максими и поговорки и др.

В напътстващите текстове преобладават речевите актове от типа прескриптиви, а езиковите индикатори на напътстващата функция са предимно глаголи и глаголни изрази с инструктивна семантика (препоръчвам, съветвам, добре е, полезно е, подходящо е, уместно е). Използват се конструкции с мога и трябва, чести елементи са внимание, внимавайте. Употребяват се основно глаголни форми в сегашно обобщено време, интензивни са форми за повелително наклонение. Характерни са повелителни и условни изречения. Предписанията обичайно се дават безлично; типични са форми за обобщеност на адресата и обобщено-лични изречения.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: