КАН ТЕРВЕЛ – кошмарът на халифата

Премиера на документално-истори-
ческия роман „Кан Тервел- кошмарът на халивата“ от добричкия писател Емил Димитров се състоя на 11 октомври 2012 г. във фоайето на регионална библиотека „ДОРА ГАБЕ“.

На премиерата присъстваха Камелия Койчева, зам.-кмет при община Добрич, Севдалина Колева от общи-
на Тервел, историци, ученици и приятели на писателя Емил
Димитров.

 Представянето на книгата бе представено с откриването на фотоизложбата “ Кан Тервел – спасителят на Европа“ – представена от община Тервел, по предложение на авторът на книгата Димитров.
Идеята за написване на документално-историческия роман „Кан Тервел – кошмарът на халифата“ е още от 2003 г. поради факта, че историографски Кан Тервел е един забравен владетел, е се акцентира най-вече при Аспарух, Симеон, Борис-Покръстител и др.

Именно това е основната причина и идея на писателят Емил Димитров на напише този великолепен и вълнуващ роман.

Премиерата бе открита от председателя на сдружението

Сашо Серафимов. Романът бе подробно представен от историкът проф. Борис Спасов и литературния критик Драгомил Георгиев.

 Доцент д-р Иван К. Лазаров, Ръководител катедра и преподавател по Средновековна българска история във Великотърновски университет „Св. Св. Кирил и Методий“, написа предговора на книгата и в него отбелязва (писателят):

„Всичко подсказва, че е извършена огромна предварителна работа с документални и археологически паметници. Авторът е предприел своеобразен научен поход при проучване на епохата, спецификите в културата на славяни, българи, византийци, араби. Безспорно авторът притежава тънък усет и огромни познания за дипломацията, военното изкуство и политическата система на всички участници в описвания конфликт. Използвал е всички възможни и достъпни източници – арабски, византийски, западни, български.
Достоверността на документално-историческия роман се подсилва и от прецизното навлизане в множество детайли от бита, нравите, религиозните вярвания на българите. Личният свят на героите е част от историята и така тя оживява.
Бележките и поясненията в края на текста предоставят не само информация, но и живо познание на непредубедения читател.

Емил Димитров е роден през 1954 г. в гр. Добрич. Висше образование завършва през 1977 г. във ВНВУ „В. Левски“ – гр. В. Търново, Военна академия „Г. С. Раковски“ – през 1986 г., и право през 2000 г. в ТУ – Варна. Има публикувани геополитически и военнотехнически анализи в изданията на МО на Р България и сп. „Криле“, както и разкази и юридически статии в местния печат в
гр. Добрич. Награждаван е многократно, включително и от министъра на отбраната. Днес е юрисконсулт в Областно пътно управление – Добрич.

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА
І.
.
Ловът набираше сили и олелията огласяше гората. В един момент Анастасия най-после събра смелост и зададе вълнуващия я от месеци въпрос:
– Кажи ми, моля те, какво става в Константинопол? Верни ли са слуховете, че ще има война?
– Да, наистина ще има война и в царския град вече се готвят за нея – отговори Тервел, без да се изненадва от информираността на съпругата си и нейния интерес – все пак ставаше дума за родния й град и за нейната родина.
– И с кого?
– С Арабския халифат. Те воюват от много години, но този път сарацините са събрали огромна армия и в момента се изнасят през Мала Азия към Босфора, а флотът им плава в Егея към Хелиспонта.
– Но нали Лъв ІІІ подписа с тях мирен договор? – попита наивно Анастасия.
– Вярно е, но тогава договорът беше необходим и на двете страни. Лъв Исавър подготвяше свалянето на Теодосий III и завземането на трона и просто му трябваше спокойствие по южните граници. Халифатът от своя страна вече беше започнал да събира войските си, но тогава още не беше готов за такава голяма кампания, какъвто е походът до Босфора и превземането на огромния град. Така че и Дамаск също се нуждаеше от време за подготовка.
– Да превземат Константинопол? – възкликна царицата. – Та това е невъзможно, градът е практически непревземаем!
– Е, така мислиш ти – усмихна се Тервел, – но аз го превзех и вкарах цялата си конница вътре, когато помагах на баща ти да се върне на трона, а и арабите са на друго мнение. По моя информация армията им надминава 100 000 души, а флотът е поне хиляда и петстотин кораба. В цялата си история градът не се е изправял пред такава заплаха и положението наистина е много сериозно. Сигурен съм, че и императорът го разбира.
– Но това прави общо над 150 000 души! – изуми се тя.– Империята никога не е събирала такава войска, още повече без азиатските теми, защото ти каза, че арабите са вече в Мала Азия, нали?
– Да, превзели са без проблеми редица крепости и в момента бавно напредват на север.
– Значи, дори и да иска, Лъв ІІІ няма откъде да прекара отрядите от Армениак, Опсикион и Анатоликон. В Тракия, Македония и Илирия войската е малко – знам го още от баща си. В Константинопол обикновено има гарнизон от около 15–20 000 души (поне така беше по мое време) и следователно – градът е обречен! – отрони дъщерята на Юстиниян ІІ и се замисли.
Тервел само кимна с глава в съгласие и двама яздиха дълго, без никой да промълви и дума. Около тях ловът протичаше с пълна сила, но те не забелязваха нищо. Канът, за кой ли път през последния месец, отново и отново премисляше обстановката и търсеше най-правилното за България решение.
Царица Анастасия, хванала здраво юздите на кобилата си, мислено се беше пренесла в Константинопол. Видя богатите стаи на Влахернския дворец и любимата си библиотека с древни манускрипти от цял свят. Спусна се мислено по приказните алеи на парка под двореца „Вукелион“ и стигна до красивата малка мраморна беседка, където получи първата си греховна целувка. Спомни си първото си причастие в прекрасната „Света София“ и златотъканите дрехи на свещениците. Пренесе се на хиподрума и чу рева на възторжената и пъстра тълпа, тропота на копитата и грохота на обкованите в желязо тежки колела във вихрения бяг на състезаващите се квадриги. Разходи се по любимите си тесни улички из града и по златистия пясък на морския бряг. Почти физически усети ласкавия плисък на солените вълни по краката си и потръпна – всичко това беше заплашено да изчезне! Самата мисъл, че може да бъде завладян нейният град – градът на дедите й, сърцето на империята, символът на православната християнска религия, и да бъде унищожено всичко, което олицетворява византийската култура и история, я ужаси, потресе до дъното на душата й и я накара буквално да се разтрепери.
– Моля те, спаси ги! – прошепна тя със сълзи на очи. – Моля те! Твоята конница е непобедима, помогни им! О, Боже! – и сълзите рукнаха от очите й неудържимо.
Чул треперещия глас, Тервел се обърна и видя сълзите в прекрасните очи на съпругата си. Приближи се с коня си, пресегна се, прегърна я ласкаво с лявата ръка и тихо каза:
– Моля те, не плачи, теб не те заплашва нищо!
Ридаейки неудържимо, Анастасия се сгуши през коня в рамото му и хълцайки, през сълзи, тихо отрони:
– Аз съм твоя съпруга, обичам те и тук е семейството ми. Знам, че съм в безопасност в България, но там е душата ми!
Тервел я погледна внимателно. За първи път чуваше от нея подобни думи, очевидно излезли от дълбините на сърцето й, и се замисли дълбоко. Малко по-късно с махване на ръка към охраната си обърна коня обратно и всички поеха към Плиска……
….
„Бурджан е от потомците на Юнан, сина Яфетов. А държавата на бурджаните е голяма и обширна. Те нападат гърците. … Бурджаните са огромен, могъщ и войнствен народ, който е подчинил всички съседни народи. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници от неверниците.”
Абу ал-Хасан ал-Масуди, „Златни ливади и източниците на бисери”
„При този цар Лъв сарацините нападнаха Цариград и цялата земя, които и потънаха в морето, избити от гърците, а останалите съсякоха българите.”
Константин Манасий, „Историческо сказание”

„Те не можели да излязат навън от стана повече от две мили, когато билипринудени да търсят жито. Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи.”
Михаил Сирийски, „Хроника”
На сутринта, спазвайки стародавната традиция, кан Тервел първо посети семейството си в цитаделата на крепостта. Анастасия го очакваше на прага, поля му да си измие ръцете и лично поднесе закуската на съпруга си и десетгодишната им дъщеря Елена – носеща името на света Елена, майката на Константин І Велики, кръстена в християнската вяра в Плиска от специално пристигналата от Константинопол църковна делегация от висши епископи.
Макар и дъщеря на императора и израснала в двореца в Константинопол, Анастасия беше скромна и тиха жена, бързо научи български и славянски език и свикна с порядките и обичаите в България. Омъжена по волята на баща си Юстиниан II за българския владетел, тя успя да се привърже към съпруга си и дори по своему да го обикне. Прие като свой вече порасналия канартикин1 Таберган (майка му беше починала още при раждането) и отдаде цялото си свободно време в обучението му по гръцки и латински езици, византийска и римска история и литература, а на военно изкуство го учеше баща му.
Час по-късно, седнал на любимия си стол в кръглата стая, облечен в ежедневните си дрехи, без владетелските символи и ризницата си, само с красив тежък нож, окачен на колана, кан Тервел попита кавхан Кормесий:
– Прочете всички писма и знаеш това, което знам и аз. Как можем да научим още за ставащото в Константинопол?
– От три дни в полето край външния град са разпънали стан сарацини, казват, че били търговци и пристигали от Константинопол. – след кратко обмисляне отвърна кавханът.
– Знам ги. Сарацини, пък идвали от Константинопол – съмнителна работа! И какво предлагаш?
– Да приемеш водача им, да купим част от стоките им, за да ги предразположим, и след това да го разпитаме заедно за всичко, което знаят.
– За разпита – добре, но няма да купуваме нищо, докато не сме доволни от казаното. Ако бъде честен с нас, ще купим стоката им и ще ги пусна да си вървят с мир, ако ли не – ще конфискуваме всичко, ще бичуваме всички и ще ги върнем обратно на ромеите, както е по договора. Всъщност, те откъде са влезли в саракта2 ми? – попита кан Тервел.
– Не зная ювиги, не съм говорил с тях.
– Добре, така да бъде. И без това друг избор за момента нямаме. Прати един десетник с хората си да го доведе веднага при мен. Ще го приема в тронната зала. На разговора ще присъстваш и ти, извикай и канартикина, както и ичиргу-боил Сермон. След това ще съберем всички боили тук да обсъдим чутото и да решим какво ще правим.
След около час кан Тервел, седнал в позлатения си трон, облечен със златна люспеста броня с масивно златно слънце на нея – символ на Тангра, наметнат с царствена червена мантия, закопчана на дясното му рамо със златна тока с изобразен на нея орел, с разпуснати по раменете добре сресани и оформени дълги, смолисто черни коси и обсипана със скъпоценни камъни корона, обут с везани ботуши от червена кожа, а на кръста с тежък, обкован със златни и сребърни апликации колан, затъкнат с малък ритуален кинжал, махна с ръка към охраната на тронната зала. Двамата снажни войници отвориха тежката двукрила врата и в залата влезе достолепен арабин, придружаван от други двама охранника.
Чужденецът бе около петдесетгодишен, строен, облечен по източен маниер с пищни копринени одежди, с широка и посребрена брада, а на главата си носеше огромна бяла чалма. Умните му кафяви очи бързо обходиха изправените до стената български боили, стоящите зад кана двама тежко въоръжени чиготи и спирайки взора си на кан Тервел, бавно и с достойнство прекоси залата, приближи се до трона и се отпусна на едно коляно на килима пред българския владетел. Поклони се дълбоко и в тишината прозвуча плътният му глас, произнасяйки своето приветствие на добър гръцки език. Кан Тервел също говореше гръцки добре и разбра всичко, но се обърна с питащ поглед към канартикина Таберган, който веднага преведе на български:
– Поздрави на великия кесар, владетеля на България кан ювиги Тервел, повелител на всички народи на север и на юг от река Истър от халифа на Дамаск  Сулейман ибн Абд ал-Малик – нека Аллах го дари с дълъг живот и неговия покорен роб Башпар ибн ал-Талиб.
Изчаквайки преводът да завърши, арабинът продължи:
– Покорно благодаря, господарю, за честта да бъда приет и като израз на признателност си позволявам да поднеса на Ваше величество скромен подарък. – и бъркайки в пазвата си, извади неголяма и богато инкрустирана златна кутия, която с дълбок поклон поднесе на кана.
Тервел не помръдна. Към госта се приближи кавхан4 Кормесий, пое от протегнатите му ръце кутията, постави я на масата пред владетеля и я отвори. Оказа се пълна догоре с внимателно подбрани и перфектно обработени, различни по вид, големина и цвят скъпоценни камъни. Кан Тервел ги погледна за миг и спирайки отново острия си поглед на чужденеца, запита:
– Разкажи откъде и кога влезе в саракта ми, закъде пътуваш и какви са целите ти.
– Корабът ни спря на малко пристанище, в дъното на залива северно от Панион. – отговори арабинът и продължи. – Заобиколих града с кервана си и подкупвайки византийската стража, преминах границата преди месец, продължих по долината на река Хеброс, отбягвайки крепостите и стражниците, като целта ми беше да стигна до гр. Филипопол. Навлизайки в Тракия на север, разбрах, че най-великият град на България е Плиска и реших да го видя. Така се озовах пред стените на твоята столица и моля да ми простиш, милостиви господарю. Ако в нещо съм нарушил твоите закони – от незнание е, а не нарочно. Ако заслужавам наказание – накажи само мен, а хората ми пощади, те не са виновни в нищо.
Кан Тервел бавно обърна глава и заби острия си като кинжал поглед в кавхан Кормесий и ичиргу-боила Сермон. Мълчанието му продължи сякаш цяла вечност и двамата разбраха, че не просто е ядосан, владетелят беше направо бесен – керван от около петдесет човека, въоръжени, качени на коне и камили, беше влязъл необезпокояван и непроверен от никого в българската територия, прекосил бе цяла Тракия, преминал проходите на Хемус и се бе озовал пред неговата столица. А през цялото това време никой не ги бе спрял и питал нищо! Скърцайки със зъби от яд, двамата боили виновно наведоха погледи и им беше пределно ясно – щяха да хвърчат глави!
Все така бавно кан Тервел се обърна отново към госта си и запита остро:
– Не разбрах защо всъщност си тук?
Усетил неловката пауза, явно давайки си сметка за незаконното си влизане в България, и че скъпият му дар въобще не е впечатлил българския владетел, арабинът сведе още по-ниско глава и усещайки вече въжето по шията си, тихо отговори:
– Твоят покорен роб, господарю, не е търговец, а кашафа5 на великия главнокомандващ войските на халифата емир Маслама ибн Абд ал-Малик.
Всички в залата се напрегнаха при споменаването на прочутото име, известно по цяла Византия, включително и в България, с успешните си военни операции срещу империята. По лицето на кана не трепна и един мускул, а думите му изплющяха във въздуха като бич по гърба на непокорен слуга:
– Продължавай! Защо си изпратен?
Башпар ибн ал-Талиб преглътна мъчително:
– Великият Маслама, Аллах да го запази от твоя гняв, ме изпрати да науча пътищата от Константинопол, през Филипопол, към Сердика и оттам към Бонония и централна Европа. Аз съм пътешественик и географ, господарю, и ми бе заповядано да изуча пътищата в равнините, проходите в планините и най-важните крепости от Константинопол на северозапад.
– Но халифатът е в Азия, откъснахте половината от Византия, завладяхте Северна Африка, за какво Ви е и Европа? – възкликна остро и учудено канът.
– Ще ти разкажа всичко, но пощади нищожния ми живот, о велики! – простена арабинът.
Канът махна нетърпеливо с ръка и в тишината на тронната зала в Плиска, пред смълчаните и настръхнали боили, арабският географ и пътешественик Башпар ибн ал-Талиб, превил гръб и свел глава пред българския владетел, започна своя разказ, а канартикинът Таберган трескаво превеждаше, разбирайки отлично важността на чутото и страхувайки се от гнева на баща си.
– Както вече знаеш, милостиви господарю, след праведните халифи, тия, които вървяха по правия път, Аллах да се погрижи за душите им, в халифата управлява династията на Омеидите, а халиф днес е Сулейман ибн Абд ал-Малик. – започна тихо арабинът и продължи: – Вярно е, че по Божията воля завладяхме земите от Средиземно море до Кавказ, Сирия, Месопотамия, Египет и цяла Северна Африка, както ти посочи, но и Северна Индия, а и планинските земи над нея вече са наши. Войските на предишния халиф ал-Валид ибн Абд ал-Малик, мир на праха му, известен в Европа като Валид І, през 709 г. по вашето летоброене, стигнаха до Морето на мрака, наричано от гърците Атлантически океан, завладявайки Танжер.
Прокашляйки се, за да прочисти пресъхналото си гърло и виждайки интереса, с който го слушаха канът и боилите, вече малко по-спокоен, Башпар ибн ал-Талиб продължи:
– По заповед на халифа, емир Абу Зура Тарик ибн Зийад премина с огромен флот пролива при Херкулесовите стълбове през 711 г. и войските му завладяха за славата на Аллаха и неговия наместник на земята градове като Толедо, Кордова и други в Испания. На следващата година от Северна Африка в Европа се прехвърлиха войските на Муса ибн Нусайра, покориха местните рицари, разбиха войските на вестготите и вече са завладели почти целия
полуостров. Вече може да се влезли и в Галия, не знам, но няма кой да ги спре – осемнайсет хиляди са! След смъртта на халифа Валид І делото днес продължава брат му Сулейман. Планът, завещан от баща им халиф Абд ал-Малик, е завладяване за прослава на Аллах и учението на неговия пророк Мухаммед на цяла Европа. Използвайки като повод неизпълненото обещание на император Лъв ІІІ Исавър, халифът заповяда на брат си емир Маслама да събере войска и флота, да превземе Константинопол и продължавайки на северозапад, да се съедини с армията на Муса ибн Нусайра в центъра на Европа. Затова и съм изпратен – да проуча пътищата, планинските проходи, реките и крепостите по пътя на войската. Повярвай ми, господарю, България няма да я закачаме. – завърши арабинът и забърса с ръкав обилно стичащата се по лицето и брадата му пот.
След като заглъхнаха и последните думи от превода на канартикина, в тронната зала легна тежка тишина, нарушавана единствено от пращящите факли по бронзовите стойки на стените. Облегнат удобно на трона си, поглаждайки малката си остра брада и забил поглед в Башпар ибн ал-Талиб, сякаш за да проникне до дъното на душата му и да разбере дали говори истината, след дълго мълчание кан Тервел попита:
– С каква войска настъпва Маслама и кога ще стигне до Босфора?
– Над сто хиляди са, господарю милостиви, събрани са от народите от цяла Мала Азия. – отговори веднага и с готовност арабинът. – От тях конниците са петнадесет хиляди, пет хиляди са с камили, а каруците за обоза никой не знае колко са. Когато тръгвах с кораба си от Александрета, войската вече беше превзела Иконий и Аморий и продължаваше към Никомедия. Предполагам, че вече са изминали половината път до Константинопол и до стените му няма кой да ги спре.
– Значи, искаш да кажеш, че до три-четири месеца Маслама ще бъде с войската си при Босфора? – поиска да уточни канът.
– Да, господарю.
– А как ще се прехвърли в Тракия? – продължи с въпросите си Тервел.
– Когато тръгвах, в залива на Александрета вече бяха събрани над хиляда кораба. Знам, че флот се събира и в Александрия. Предполагам, че общо ще бъдат над две хиляди и вероятно вече са тръгнали на север през Егея. За главнокомандващ на флота халифът назначи емир Сулейман – най-добрия адмирал на халифата и без загубена морска битка. Именно този флот ще прехвърли пешаците, конниците и обоза в Тракия и обсаждайки по море Константинопол, ще спомогне за неговото завладяване. Такава армия светът не е виждал от времето на Ксеркс и Дарий, господарю, а царският град е обречен! – завърши убедено Башпар ибн ал-Талиб.
– Да, те завладяха Азия, но в Европа бяха разбити и се върнаха безславно. – усмихна се канът за първи път и продължи с въпросите: – Как откри моя град и стигна до Плиска?
– Нищожният ти слуга, господарю, както вече казах, е географ и пътешественик. В библиотеката в Дамаск се пазят карти на всички походи още от древни времена. По заповед на везира бях допуснат до тях, изучих ги и открих пътя,
по който е минал великият цар Дарий при похода си в Скития. Така не беше трудно да намеря пътя и да премина с кервана си проходите на Хемус – отговори арабинът.
– И как така никой не те спря?
– Представях се навсякъде за търговец и като такъв търгувах с местните велможи, и то … твърде изгодно за тях – с кисела усмивка отговори Башпар.
Кан Тервел отново изгледа двамата си първи помощници, помълча малко и с махване на ръка повика един от охранниците до врата на залата. Накара го да се наведе и му прошепна нещо на ухото. Мъжът се поклони мълчаливо и бързо излезе навън, а българският владетел, обръщайки се към арабина, отново попита:
– Каза, че трябвало да минеш от Филипопол, през Сердика до крепостта Бонония. Какво знаеш за нея и изобщо – докъде трябваше да стигнеш?
– На река Истър, милостиви господарю, през нея минава най-прекият път от Константинопол към централните равнини на Европа. Тази крепост е основана още от римските легиони. А преди мен по тези земи са пътешествали и други арабски географи и техните карти и записки също се пазят в Дамаск. Запазени са и карти от Римската империя при завладяването на Сирия и Палестина и пътищата за движение на легионите към Ориента. Аз само трябваше да ги проверя и да опиша на емир Маслама промените, новите крепости и всичко, което би могло да го затрудни в похода му на северозапад. От Бонония трябваше да продължа по долината на Истър на запад до крепостта Виндобона6 в Панония.
– Бонония днес вече е Бъдин7. – отбеляза Тервел. – А защо трябваше да стигнеш до Панония?
– Там, в равнините край тази крепост в центъра на Европа, северно и южно от Истър, ще се срещнат войските на халифата и там ще бъде европейската ни столица. – прошепна тихо Башпар ибн ал-Талиб, давайки се сметка, че за да запази живота си, изрича най-съкровената тайна на Дамаск пред българския владетел.
Кан Тервел се изправи рязко, слезе по трите стъпала пред трона и скръстил ръце зад гърба си, замислен започна да се разхожда из тронната зала. От време на време поглеждаше замислен към арабския географ, сякаш се чудеше дали всичко, казано от него е истина. Боилите стояха като вцепенени от чутото и, вперили невярващи погледи в Башпар, трескаво мислеха какво трябва да се направи, за да се запази България от надигащата се от юг страховита заплаха.
След няколко обиколки из залата българският владетел се спря до неканения си гост и надвесил се над превития му гръб, тихо попита:
– Но защо? Защо ви е да нападате Константинопол, защо ви е да завладявате цяла Европа? Не ви ли стигна половината свят?
– Слава на Аллах, господаря на всички светове! Благословен да бъде господарят на Божиите пратеници, нашият застъпник и владика Мухаммед! Благословени и честити да са онези, които ще пребъдат до деня на Страшния съд! – също така тихо отговори Башпар, и продължи: – За вас – безбожници и многобожници, в Свещения Коран е писано: “И се сражавайте по пътя на Аллах с онези, които се сражават с вас, и не престъпвайте! Аллах не обича престъпващите. И ги убивайте там, където ги сварите, и ги прогонете оттам, откъдето те ви прогониха! Да заблуждаваш е по-тежко, отколкото да убиваш. И не се сражавайте с тях при Свещената джамия, докато не започнат там да се сражават с вас! А ако се сражават с вас, убийте ги! Такова е възмездието за неверниците. А престанат ли – Аллах е опрощаващ, милосърден. И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах!”, а заветът на Пророка е: „Дръжте в готовност всички, каквито можете, военни сили и отряди конници, с тях вие ще застрашите враговете на Аллах и враговете ваши и другите, освен тези, които вие може и да не знаете, но тях ги знае Аллах. Каквото и да пожертвате вие по пътя на Аллах, ще ви бъде напълно възмездено и с вас няма да постъпят несправедливо.” Това е нашият дълг и смисълът на нашия живот, господарю, това е нашият джихад, а в исляма това означава стремеж с всички сили към това, което за човека се явява най-благородната цел на земята, а няма по-висша цел от победата на Аллах над всички безбожници! – завърши все така тихо, но спокойно и убедено арабинът.
Кан Тервел бавно се изправи, изгледа втренчено неканения си гост, поклати глава и с решителна крачка се отправи към трона си. И от него, величествен и страховит като небесния съдник, изрече своето решение:
– Да се отведе и затвори в югозападната ъглова кула на втората стена. Да му се отнемат оръжията, да му се даде всичко необходимо за писане, хляб и вода. Да не се допуска при него абсолютно никой, освен мен и кавхана в мое отсъствие, а пред вратата – денонощна охрана. – и, обръщайки се към пътешественика и географ Башпар ибн ал-Талиб, оказал се шпионин на халифата, продължи: – Ще останеш в Плиска, докато аз реша. Още от днес започваш да пишеш всичко, което знаеш – земи и местности, реки, планини и проходи, крепости, градове и села, държави, народи, племена, обичаи и религия, занаяти и търговия, земеделие и домашни животни, държавно устройство, закони и армия – пълно описание на всичко! Ще ми начертаеш и най-подробните карти на Европа – Тракия, Мизия, Македония, Скития и всичко останали области и държави, както и за всички земи южно от Босфора, ще начертаеш всички планини и проходи, всички реки и главните мостове по тях, пътищата и главните градове и пристанища, всичко! Докато пишеш – ще си жив, като свършиш – ще решавам в зависимост от това какво си написал. Водете го!
Арабинът изслуша пребледнял и с наведена глава решението на българския владетел, изправи се бавно, поклони се дълбоко и без да каже и дума, с превит гръб, отчаян за бъдещето си, проклинайки любопитството си и потресен от случилото се с него, придружаван от двамата чиготи, които му изглеждаха страховити като безмилостните джинове, се отправи към своя затвор.
Като стигна до вратата на тронната зала, вече отворена от двамата охранника до нея, го настигна острият глас на кан Тервел:
– Каза, че България няма да я закачате. Защо?
Арабинът се обърна стреснат – въпросът беше изречен на отличен гръцки. Башпар ибн ал-Талиб се усмихна измъчено и, поклащайки глава, вперил уморените си, но умни очи в българския владетел, отговори:
– Знаем всичко за победите на твоя меч над ромеите, но днес разбрах, че наистина си велик, милостиви господарю. А на въпроса ти – Диванът в Дамаск реши, опасявайки се от твоята страховита и многобройна конница, България да не се напада. След падането на Константинопол, в твоята столица ще бъде изпратена специална делегация за преговори за мир с халифата и група високопоставени факихи, за да разяснят на твоя народ учението на Пророка и мирно да го привлекат към лоното на Аллах – всезнаещия и всемилостивия – завърши арабинът, и след като не последва друг въпрос, бавно се обърна, оправи смъкналата се от едното му рамо фарджия, намести чалмата си и провлачвайки краката си във везани чехли, излезе от тронната зала, и, вече навън, впери поглед в яркото пролетно слънце – сякаш искаше да го запомни за целия остатък на очакващия го жалък затворнически живот.

Алагатор Умор, командир на отряд от петдесет леко въоръжени конници, беше около тридесетгодишен, кален в много битки войн, с потъмняло и изпечено от вятъра лице, остри скули и тесни, черни, пронизващи очи, гърбав нос и дълги, провиснали мустаци. Облечен беше с плетена бойна ризница, островърх шлем и закачен на седлото щит, с гола сабя в ръка. Алагаторът обикаляше с коня си лагера на сарацините и ги разглеждаше с любопитство.
По заповед на кан Тервел отрядът му излезе в галоп от Плиска и преди арабите да разберат какво става, обгради от всички страни малкия им стан. Войниците му обърнаха конете си към стана, свалиха лъковете от раменете си и със стрела на тетивата ги взеха на прицел.
Изплашени, арабите се разтичаха насам и натам, двама дори се опитаха да яхнат конете си, но бяха веднага простреляни и това вразуми останалите. Скупчени изплашени в центъра, те стояха като стадо и очакваха съдбата си.
Чакаха дълго. Слънцето вече беше преминало половината си път, когато крепостните стени на Плиска се отвориха отново и през тях премина конен отряд от около тридесет тежковъоръжени българи, предвождан от ичиргу-боила Сермон в пълно бойно снаряжение. До него яздеше Боян – млад славянин, с красиви сини очи и веещи се на вятъра дълги руси коси, облечен с дълга до коленете бяла дреха, пристегната в кръста от широк кожен колан, на който висеше тежък меч.
С махване на ръка Умор изкомандва войниците си и кордонът около лагера се отвори, за да мине отрядът на ичиргу-боила. Арабите се скупчиха още по плътно един до друг и изплашено се втренчиха в непознатия им военоначалник. Напред излезе Боян и като го видяха, арабите изплашено се развикаха нещо, а някой дори паднаха на земята по очи. Сермон и Умор се спогледаха неразбиращо и ичиргу-боилът се обърна към Боян:
– Давай, знаеш заповедта на кана.
Обръщайки се към скупчените мъже, Боян попита на добър гръцки:
– Има ли някой от вас да говори гръцки?
След кратко мълчание и изплашено и смутено подбутване, групата се разтвори и от нея излезе възрастен арабин, дебел и тресящ се от страх. Очите му играеха по българската група, бързо разбра кой е началникът и се просна по очи пред него, проплаквайки:
– Аз, господарю!
– Аз ще говоря, а ти ще превеждаш на всички. И ги предупреди още сега – ако някой мръдне или проговори – загива на място! – каза високо ичиргу-боилът Сермон, Боян преведе на гръцки, а старият арабин – преведе на своите.
В настъпилата мъртва тишина, нарушавана само от пръхтенето на конете и далечни птичи песни, без излишни предисловия и обяснения, ичиргу-боилът Сермон изрече първата си заповед:
– Всички да се строят в редици по десет, редица от редица – три крачки.
Изпълнено бе изненадващо бързо, което показваше добрата дисциплина и военна подготовка на арабите.
– Всички оръжия, връхни дрехи, шапки и скъпоценности да се оставят на земята. Ако някой скрие нещо в дрехите си, ще бъде убит на място.
На земята пред всеки арабин веднага се образува малка купчинка от дрехи, оръжия и кожени торбички със злато. Те се споглеждаха неразбиращо, изплашено и явно бяха готови на всичко, за да защитят живота си. След като приключиха, между редиците преминаха няколко български войници, които мълчаливо събраха и отнесоха пред началника си всичко, сортирайки отделно дрехи, оръжие и скъпоценности, а след тях минаха други, които бързо и професионално обискираха всички араби. Намериха скрити три торбички, пълни с тежки златни монети, отнесоха ги на общата купчина, изведоха тримата араби пред останалите и, преди някой от тях да разбере какво става, бяха посечени – за назидание на останалите, които гледаха ужасени, пребледнели и треперещи от страх.
Ичиргу-боил Сермон стоеше величествен на коня си, наблюдаваше всичко ставащо строго и мълчаливо и след като войниците му се отдръпнаха встрани, изрече високо следващата си заповед:
– Като наказание за незаконното влизане в България ще ви бъдат обръснати брадите и благодарете на ювиги кан Тервел, че запазвате главите си.
За първи път арабите избухнаха във викове, а войниците от отряда на алагатор Умор отново вдигнаха лъковете. Старият арабин, със стичащи се бузите му сълзи, пълзейки, се приближи до коня на българския военоначалник и се опита да прегърне краката на животното. Конят се разигра, изплашен се изправи на задните си крака, но бе бързо овладян от Сермон. Без да мръдне и крачка назад, арабинът високо проплака:
– Моля те, милостиви господарю, не ни позори! Вземи ни главите, но запази брадите ни – арабин без брада е нищо!
– Тишина! – прогърмя гласът на ичиргу-боилът, а камшикът му, бърз като светкавица, изплющя по гърба на арабина, като наказание за проявената дързост. – Това е заповед на владетеля на България и който не е съгласен или се противи – ще бъде убит на място!
След превода на казаното от български през гръцки на арабски, с викове „Аллах Акбар” няколко сарацини се хвърлиха с голи ръце към българските конници и бяха мигновено посечени. Паднали на колене и ридаейки, останалите биеха глави в земята и си посипваха главите с пепел и пръст. Между редиците тръгнаха отново няколко войници и безцеремонно започнаха да стрижат с големи ножици до голо арабските бради, а около тях се чуваха неразбираеми вопли и молитви към Аллах.
След като бе обръснат и последният арабин и стоновете позатихнаха, ичиргу-боилът Сермон вдигна високо ръка и каза:
– Това беше вашето наказание за влизането в България. И помнете, че ювиги кан Тервел ви подари живота! А сега тръгвате обратно за Византия под охрана на българския отряд, като на границата ще бъдете предадени на ромеите и те ще решават какво да правят с вас. Ще вървите ден и нощ, ще получавате само хляб и вода, и ако по пътя някой се опита да избяга или не изпълнява нарежданията на алагатор Умор – ще бъде убит на място. – и обръщайки се към своя подчинен, Сермон продължи: – Хората ти да тръгват веднага на път с арестантите, а ти идваш с мен при кана за допълнителни указания – тъй ми каза, като ме изпращаше насам. – завърши ичиргу-боилът и като обърна коня си към крепостта, пое в галоп, следван от своя отряд.
По предварително дадените му заповеди десетина войници останаха, за да пренесат събраното от арабите, както и да отведат конете и всичко от стана им в Плиска.
Алагатор Умор отдаде разпорежданията си към своите войници, които, свикнали на всичко и без никакви колебания, обградиха ридаещите араби и ги подкараха с камшиците си като стадо на юг. С тях пое на път и Боян – за преводач и помощник на командира, радостен и окрилен от гласуваното му доверие, но и напрегнат от очакващото го – за първи път през живота си напускаше селото си и Плиска за толкова дълго пътешествие.
.
снимки: Николай Пеняшки – Плашков

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: