СТИХОВЕ – ЕМИЛИ ДИКИНСЪН

Това е писмото ми до света,
който не ми е писал –
простите новини от Природата –
с техния нежен смисъл.

Не знам за кого е предназначен –
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.

* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!

* * *
Умрях за красота, но тъкмо
във гроба ме зариха,
и друг един – умрял за правда –
до мене настаниха.

„Защо – той тихо ме попита –
умря?“ – „За красотата“.
„А аз за правда. Все едно е.
Ние двамата сме братя.“

И през пръстта ний си приказвахме –
като добри роднини, –
додето мъх покри устата ни
и имената скри ни.

* * *
Когато го няма успехът,
успехът най-много услажда –
за да схванеш нектара,
трябва жестока жажда.

И цялата алена армия,
която под знамето крачи,
не би разбрала победата –
какво тя точно значи, –

както я разбира битият,
в чието ухо запретено
удря ехото на триумфа –
болно и определено.

* * *
Пих питие, каквото няма
дори във бисерните бъчви.
Подобен алкохол не точат
и в рейнските прочути кръчми.

Аз от роса съм развратена –
и въздух смуча вместо вино.
Люлея се през дните летни
край изби от стопено синьо.

Кръчмарят там пчели пияни
маха от бурето с ракия
и пеперудите се сепват –
но още, още аз ще пия –

доде светците с бели шапки
се втурнат горе от небето –
да гледат малката пияница
как се люлее по полето.

* * *
Завържи поводите за мен.
Аз съм готова за път.
Виж пак конете и се качи.
Бързо! Те няма да спрат!

Нека да седна здраво до теб –
та да не падна встрани.
Ний ще вървим чак до Страшния съд –
през урви и стръмнини.

Няма да хленча над някой мост –
и никое море.
Карай, надбягвай се ден след ден –
тъй ще е най-добре!

Сбогом на моето старо градче!
Само там горе – върхът –
още веднъж вместо мен целуни!
Аз съм готова за път.

* * *
Много безумие е най-върховен смисъл
за поглед, който различава.
Многото смисъл е най-чистото безумие –
където множеството обладава.

Ти си нормален – щом си се оставил
на туй, което те надига-
Опъваш ли се – ти ще си опасен –
и окован с верига.

* * *
Ниско небе – подли облаци.
Една снежинка все кръжи
над коловоза до обора –
и води спор да продължи.

Тесният вятър се оплаква,
че го преследват и гнетят.
Природата е като хората –
не е с корона всеки път.

* * *
Душата си избира свое общество –
после вратата захлопва.
В нейното божествено мнозинство
недей се вече натрапва.

Тя не се трогва, че от каляската
някой към нея е тичал –
нито, че пред леглото и
император е коленичил.

Аз зная – от цяла просторна нация
тя едного ще посочи –
и ще запуши клапите на вниманието си –
като със плочи.

* * *
Открих процеп във моя ум –
сякаш мозъкът се разсече.
Опитах да го слепя – пласт по пласт,
но не се слепяше вече.

Исках – мисълта от преди
с новата мисъл да е слята –
но изтървах тяхната поредица –
като топки на земята.

* * *
Задуха вятър като рог –
той потрепера през тревата –
и студ зелен – така зловещо
премина над горещината –
че ние пуснахме резето –
като пред призрак изумруден –
и мокасинът на съдбата
пристъпи в тоя миг – възбуден-
дърветата как дишат вкупом –
оградите как отлетяха –
в реките къщите как тичат –
тогава живите видяха-
Църковната камбана диво
се завъртя – за да разглася.
О, колко много се явява –
и колко много си отива –
и все пак тоя свят понася!

* * *
Сърцето търси първо удоволствие –
а после да не го боли –
а после малките упойки – със които –
страданията да понамали –

а после да заспи – да спи за дълго –
а после, че ще бъде най-добре –
щом иска неговият Инквизитор –
да има свободата да умре.

* * *
Казват – лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката – като жилите –
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма.

* * *
Напролет се явява светлина,
която никога не може да постигне
останалото време на годината.
Едва март ще пристигне –

и ляга някакъв особен цвят
върху баирите отсреща.
Науката не може да го отчете –
човекът го усеща.

Той – този цвят – в ливадите стои –
по най-далечното дърво полазва –
по най-далечни склонове играе –
със мен почти приказва.

А после – щом пристъпи хоризонтът –
и обедът минава –
той тръгва си – без формулата на звука
а нас сами оставя –

със чувството, че ни нанасят загуба –
че задоволството го няма –
сякаш търговци са нахлули изведнъж –
във храма.

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ Цветан Стоянов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: