БЕДНЯКЪТ

Първа част

Беше студена декемврийска вечер. Наближаваше 21 часа, а гражданите в този провинциален град бързаха да приключат последно пазаруване за Коледните празници.
Между тях се движеше беден самотник, в джоба на който имаше дребни монети, които не биха му стигнали дори и за хляб. Погледът му излъчваше тъга.
От небето се сипеха едри снежинки. Студеният вятър ги разпиляваше в различни посоки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на минаващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на малки, и големи, и припомняха както за красотата на зимата, така и за нейната безпощадност.
Млади и щастливи двойки минаваха край скитащия бедняк. На моменти се прегръщаха и си раздаваха бързи целувки. Повечето от тях бяха почти на годините на децата му…
Гореща болка обхващаше неговата душа и сърце, когато се сещаше за тях. Те бяха много малки, когато жена му постъпи жестоко с него и го напусна най-безцеремонно.
Този декември бе много студен. Кучият студ бе сковал града и всичко живо се криеше на топло.
Беднякът усети чувството, че кръвта му замръзва. Духна в ръцете си. Разтри ги, а сетне масажира и лицето. Зави с овехтелия вълнен шал устата и носа.
Знаеше много добре причината за случилото се и трагедията която го споходи. Как му се искаше да му се случи поне малък късмет, за да стъпи краката си, и да подходи към някакво отмъщение на тази жена – наречена някога съпруга.
„- Мамка му живот” – помисли той.
Заподскача на едно място за да се стопли. Пъхна ръце в джобовете на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати.
Вятърът ги подмяташе.
Веждите и миглите бяха заскрежени, а очите – ледени езера.
Оглеждаше празничните витрини на магазините. Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не желаеше да си спомня за миналото…
Действителността сега бе друга.
Спря се пред денонощния супермаркет. Загледа се и няколко пъти и преглътна бавно.
„– Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят…!”
Разплака се, въпреки че не беше присъщо за него. Болеше го всичко.
Влезе в тясното фоайе на супермаркета и седна на самотния стол, поставен в дъното, за да не пречи на пазаруващата тълпа. Сложи калпака до нозете. Разтри лицето, очите и заподсмърча. От джоба извади стара и мръсна кърпа за се почисти. Мразеше мръсотията, но нямаше друг изход. Раздвижи устните и се облиза. Въздъхна бавно. Разтри ръцете за да ги стопли. Потропваше с крака.
На излизане от магазина, минаха край него мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от двама млади (младеж и девойка). Явно бяха семейство.
Младите се спряха до него. Девойката бе около осемнадесетгодишна, а младежа над двадесет години.
Девойката положи ръка на рамото му, загледа се в тъжните небесносини очи на скитника, сложи торбичка с продукти и пусна няколко банкноти в калпака. Същото направиха младежа и възрастните.
Нямаше сили да благодари от вълнение. Бе подпрял с ръка наведената си глава. Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите напираха…

 ————– Следва продължение…

 *** Разказът е написан по действителен случай.

 © автор: Николай Пеняшки – Плашков

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: