Незабравими моменти

Този ден ми поднесе доста емоционални моменти. Първото което се случи, беше кучето на съседа Коджабашев, което свърши голямата си работа пред вратата на апартамента.  За мое учудване това беше за първи път, тъй като го бе оставил за десетина минути  преди да излезе. Вдигнах му такъв скандал, че да го запомни най-малко за година. Обеща повече да не го оставя само, дори без намортник. Изчисти фекалиите, изми и парфюмира.
– Владо, аз само за малко…! – заоправдава се той.
– Ще ти дам аз на тебе за малко! – бях толкова ядосан, че ми идеше да го набия.
– Бива ли такава безотговорност! Освен това и без намортник.  Ами ако беше минало някое дете, или…!
– Ама аз…!
– Красимире, не се оправдавай, че не ти гарантирам, какво може да ти се случи! – излях си яда като вода от ведро.
Потеглих с колата за работа. Спрях на близкото кръстовище, понеже ме хвана червената вълна. По това време винаги гъмжеше от автомобили, които бълваха отровата си  в така необходимия за нас въздух.  Един възрастен слаб човек с картон яйца случайно бе бутнат и те се счупиха върху капака на колата. Побеснях от яд. Нямах право  да обвинявам никого. Всеки бързаше да премине пешеходната пътека. Възрастният пешеходец се уплаши, вдигна ръце, хвана се за главата като за извинение,  а очите му се разтвориха  и святкаха като автомобилни фарове. После се прекръсти.
„Какво ли не му се случва на човек? – мислех си – Оставяше някое гадже да ми се обясни в любов, или пък нещо друго… Какво ли предстоеше да ми сервира този ден?!“
На следващото кръстовище докато чаках с измита кола и пусната музика, другата врата се отвори. Една бивша приятелка се натресе на другата седялка с взлом. Дишаше учестено.
– Обичам те, миличък! Много те моля, изслушай ме!
– Боже Господи, какво е това поведение?! Знаеш, че  взаимоотношенията между нас отдавна са пресъхнали…
– Моля те, Владо! – прекъсна ме тя развълнувана – Не мога без теб!          Сънувах те снощи като мой съпруг. Чуваш ли? Това е толкова красиво!
– Искаш ли, да те зарадвам? Толкова много ще те зарадвам, че няма да повярваш, каква сватба ще стане?
Отбих колата плътно в дясно за да не преча на движението  и спрях. Излязох от нея, минах от другата страна, отворих вратата, подадох ръка, за да помогна на Олга, да излезе.
– Скъпа Оля, бъдеще мое, заповядай! Виждаш ли магазина за булчински рокли? Избери си най-красивата!
Тя толкова се зарадва, че дори не подозираше номера, който й погаждам. Беше ми дотегнало от набезите  и нахалството й. Заключих вратата на колата откъм нейната страна, но стъклото беше полуотворено. Учудена от неочакваното ми решение, се захласна по моделите. Влязох в колата  и преди да я запаля, подвикнах:
– Оля…, след като избереш модел  потърси си годеник! Не желая да те виждам и чувам! –  Приличаше на  разярена като лъвица.
Беше ме изоставила навремето заради друг – морски, който впоследствие се ожени за друга.
Не ми се случваше досега, да започне ден като днешния. Особено това неочаквано нападение на Олга. Не желаех да мисля повече за това. Ами-и-и, ако се влюбя? Това щеше да бъде най-прекрасния момент. Защо ли пък не?!
Обадих се в агенцията, където работех, че ще се забавя.
След мен в службата пристигна нова колежка. Тя бе такава красавица, та ум да ти зайде. Не много висока, с руса коса, леко матово лице, гълъбови очи които галеха всичко и хвърляха топлина. Шефът ни я представи  и за изненада предложи свободното работно място до мен.    Чаровната усмивка на Виктория ме завладя. Усещах, че почвата се губи под краката ми. Стомахът се сви на топка. Бях като омагьосан. Погледът  й  пронизваше  същността ми. Усмивките ни се преплитаха и прегръщаха.
– Кой вятър Ви довя при нас? – попитах шеговито.
– Ами-и-и … северният! Може да е лято, но ще докарам зимата! – отговори на шегата ми с усмивка.
Започнах да осъзнавам, че я харесвам. Чувствата бушуваха в сърцето като вулкан, готови да изригнат. Най-тясното ъгълче на съзнанието ми изпитваше огромното желание  да я обладая.
Поглеждах крадешком към новата колежка, без да усети никой. Харесам ли някоя жена, имах навика  да я огледам от долу – нагоре. С рентгеновият  си поглед  бих могъл да разбера как би изглеждала в естествения си вид.
„Оо-о-о-о, небеса! Каква красота и изящество!“
– Стрелата на Амур се бе загнездила в сърцето ми. Реших да не мисля повече по отношение на шармантния й вид. В мен се бореха глобални чувства, готови да изригнат като Везувий.
„Стига Владимире! – казах си аз – Вземи се в ръце  и не се поддавай на емоциите си!“
Според първите ми впечатления  Виктория би могла да бъде на  около 25  години. Но дали е свободна, не знаех? Можех лесно да разбера това, което ме интересува.
За първи път изпитвах чувства,  които бяха необясними. Не вярвах, че мога да се влюбя до такава степен. Напрегнах се  да ги събера, за да ги овладея. Те се гонеха и прииждаха на вълни в главата ми. Бяха като неуправляема стихия  и не се знаеше кога ще отмине.
Молех се,  те да не се окажат неосъществена мечта. Виктория бе непозната загадка –  като египетска пирамида, а може би пълна с опасности.
В отдела настъпи неловка тишина. Всеки беше се вглъбил в работата си. Използвах тази ситуация, да огледам Вики по-спокойно и внимателно, без да усети никой. Желанията ми растяха всяка минута. Имах усещането, че става нещо с мен.
Изминаха три месеца откакто Виктория, бе започнала работа при нас. А от два месеца вече излизахме заедно;  на кафе, разходка в морската градина, театър  и къде ли не…
От разговорите с нея, усещах интелигентността й, умението да изслушва, а и особеното чувство за хумор. Паснахме си отвсякъде. Често лицето й бе озарено от слънчева усмивка.
Имаше моменти, когато мълчанието бе дълга пауза, но ръцете и телата ни говориха. Устните си знаеха задачата.
Засега емоциите ни стигаха само до тук. Двамата все още не желаехме, да се стига до леглото, въпреки че съществуваха подходящи моменти за това.
Наложи се Виктория да замине при родителите си в Шумен за десетина дни, понеже майка й бе постъпила в болница.
– Скъпи, ще ми липсваш ! – каза тя  и ме целуна с цялата си страст.
– И ти ще ми липсваш! – отговорих й по същия начин.
– Този период ще бъде изпитателен за нас! – отговори тя, усмихна се енигматично и ме целуна наново.
Решихме преди да замине, да изкараме вечерта заедно  и да се насладим на любовта.  Тази нощ беше изпълнена с много страст и емоции, които никога нямаше да забравим…


Този разказ е написан по действителен случай.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: