Непубликувани стихотворения преди смъртта на Яворов

Недей ме нежно поглежда

Недей ме нежно поглежда,
не се усмихвай приветно –
напразно храниш надежда
да найдеш чувство ответно.

Дори и бога, богиня
за мене няма в небето –
отдавна скъпа светиня,
девойко, имам в сърцето…

И ти си млада, красива,
за обич страстна родена,
но тя… По нея отива
душата – вече пленена.

––––––––––-

ОБЛАЦИ

Черни облаци! Небето
не мрачете;
зли предчувствия! Сърцето
не мъчете.

Облаците… Ето духа
вихър бесен;
от предчувствия -разтуха
в скучна песен!…

–––––––––

СИЗИФ

По случай известното, настанало напоследък у нас народно вълнение.

Внимание, безгрижни! О, глупави деца,
барут с главня гореща без страх недейте рови!
Защто… гръм ще спука изплашени сърца
и пламък ще ви лъхне, и дим ще ви изтрови…

Най-здравата верига Вулкан да изкове,
свържете великана и – пак го не дразнете:
повий ли той – разсърден – стомана-членове,
верига ще се найде на нас по вратовете.

До кост засегна ножът и – ето страшен рев!
Народ от болка пъшка-не морски шум сте чули..
А страшни са устата на зиналия гнев –
тях планини олово не може ги затули…

Народ – Сизиф! И той осъден да страдай
в подземието мрачно на слепота духовна
и да търкаля камък – страдание без край –
огромен, тежък камък, по урвата световна.

И пот и кръв облива измъчено тело
и клетникът полека към върха приближава,
а там почивка сладка… Но камък – вечно зло
от адски сили тласкан, назад се провалява.

Тъй вечно продължава.
Жестоки богове,
днес малко ли титанът – наказан – в мъки тъне?
Защо на пътя негов ви злобата зове
да стелете там още и кремъци, и тръне?

А може би да щете – отчаен – мъченик
под камъка падающ главата си да сложи –
премазан – да замлъкне? Че от всегдашен вик,
от стон, от грохот вечен сънят ви се тревожи?

Пазете се! И вижте… Не знаете ли страх?
Сизиф скала подига? – Къде ли ще помери?
И, ако той я метне, Олимп ще рухне в прах,
от тътен чак небето над нас ще затрепери…

––––––––––––-

НЕВИННОСТ СВЯТА

Невинност свята – орхидея
на звездни самоти…
Иди, мечта, иди при нея, –
идете, хиляди мечти!

И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.

И там – смирени монахини
с наведени очи –
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти…

Иди, мечта – мечти, носете
сняг – лилии в ръце…
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!

–––––––––––

ВИТОША ЕСЕН

Ден от пролет. Шир зелена,
ей я – дъха съживена, –
топла влага се струи;
а унесено студена
димна Витоша стои.

Лъснало се снежно теме;
по-надолу облак дреме –
тежка мисъл на чело…
Или спомен?… Толкоз време –
и какво не е било!

–––––––––––-

НАЙ ПОСЛЕ ПАК Я СРЕЩНАХ

Най-после пак я срещнах, след толкова години
видях я пак,
но в погледа и хладен напразно поглед впивах –
напразно нещо дирех… в непроницаем мрак.

И аз останах хладен; и аз си бях спокоен
кога в гърди –
като в светиня скъпа – все нейний образ носех
и верен й останах в сполуки и беди…

По-друга аз я знаех, кога животът още
не бе успял
душата й да грабне… Тогаз тя беше ангел
случайно на земята от рая прилетял…

Къде е оня поглед открит и лъчезарен,
къде го веч?
А благата усмивка – всегда привет дишаща
и кратката оная кат песен сладка реч?…

Светът ще я похвали – за него тя е днеска!
Ала за мен –
за мене тя е вече изгубена навеки,
за мене тя е в гроба – в дълбокий гроб студен…

–––––––––––––

МОЯТА ИЗПОВЕД

От ранни утрини зори
почнах и ви учих –
как се люби, как се пей –
как пълно се живей.

До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях…
Как малко аз живях!

–––––––––

НЕЙ

Н.Ч.

Не би… Преди да сети затихнал урагана
на страстите мятежни в страдалчески гърди,
преди да си отдъхна… О, съдбо, не остана,
не остана сила – ти, черна, победи. –

На път – и тя тогава… Да имах и гранита –
за воля да го имах, ще бъда поразен.
Треперя малодушно. Стене душа разбита.
И – първо е – проклинам рождения си ден.

По-леко инак беше – невиждана, нечута,
възлюбена мечтице на моите мечти!
Но ето те пред мене. В последната минута –
за радост ли да чуеш последното – прости?

И няма аз да слагам главица за почивка
на рамо тъй надеждно – когато натежней…
И няма нивга вече тъй хубава усмивка
за мене, като слънце, през тъжни дни да грей…

–––––––––––

НЕПРИЯТЕЛ

Да бъде явен неприятел,
макар най-страшният в света,
по-хитър някакъв предател
и той – при тебе, в крепостта?

А всеки наш порок това е –
предател – най-опасен враг:
на улицата с нас се мае
и с нас прекрачва къщний праг…

Така… И нивга той не дреме,
а само мълчаливо трай;
намери нявга сгодно време
и – ключът де е, нали знай!.


Добавил: Николай Пеняшки – Плашков

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: